Лиза Смит - Полунощ

— Давай тогава — бе всичко, което му каза.

— Първото е за брат ми, Стефан.

— Можеш да му го кажеш веднага — осведоми го Елена. Прегърна силно малкото момче в душата на Деймън. Отлично знаеше, че това е последното, което можеше да му даде. Щеше да пожертва няколко безценни секунди, за да могат Стефан и Бони да се сбогуват с Деймън. В истинското й тяло — тялото извън съзнанието на Деймън настъпи огромна промяна — и тя осъзна, че отваря очи и примигва бързо, за да проясни погледа си.

Видя лицето на Стефан, смъртно пребледняло, сломено от мъка.

— Той…?

— Не. Но ще е скоро. Може да чува телепатично, ако мислиш ясно, все едно говориш. Поиска да говори с теб.

— С мен? — Стефан се наведе бавно и притисна буза към тази на брат си. Елена затвори отново очи и го поведе през мрака към единствената малка светлина, която още блещукаше. Почувства учудването на Стефан, когато я видя там, все още притиснала в прегръдките си малкото тъмнокосо момче.

Елена не бе осъзнала, че през връзката си с детето ще може да чува всяка изречена дума. Или че съобщенията на Деймън ще се прехвърлят в думите, изричани от детето.

— Предполагам, си мислиш, че съм много глупав — рече малкото момче.

Стефан се сепна. Досега никога не бе виждал или чувал детето Деймън.

— Никога не бих си го помислил — промълви Стефан бавно, изумен от чутото.

— Но това не подхожда много на… него, нали разбираш. А… на мен.

— Мисля — заговори Стефан неуверено, — че е ужасно тъжно… че никога не съм познавал добре нито един от двама ви.

— Моля те, не бъди тъжен. Това ми поръча да ти кажа. Че не бива да си тъжен… или да се страхуваш. Каза, че прилича малко на сън и малко на летене.

— Аз… ще го запомня. И… благодаря ти… големи братко.

— Мисля, че това е всичко. Ти знаеш как да се грижиш за нашите момичета…

Последваха няколко ужасни спазъма, които оставиха детето без дъх.

— Разбира се — заговори Стефан бързо. — Ще се погрижа за всичко. Ти отлитай.

Елена усети огромната болка, пронизала сърцето на Стефан, ала гласът му остана спокоен.

— Отлитай сега, братко мой. Отлитай.

Елена долови нещо през връзката — Бони докосваше рамото на Стефан. Той се изправи бързо, за да може тя да заеме мястото му. Бони беше почти истерична, разкъсвана от ридания, но Елена видя, че бе направила нещо хубаво. Докато Елена пребиваваше в малкия си свят с Деймън, Бони бе взела един нож и бе отрязала дълъг кичур от косата на Елена. После бе отрязала и една от ягодовите си къдрици и бе оставила кичурите — единият вълнист и златен, а другият къдрав и червеникаворус — върху гърдите на Деймън. Двата кичура някак си заместваха цветята в този свят без цветя, като знак на почит, като спомен, който да отнесе със себе си.

Елена можеше да чува и Бони през връзката й с Деймън, ала отначало дребничкото момиче само плачеше.

— Деймън, моля те! О, моля те! Не знаех — не помислих, — че някой може да бъде наранен! Ти ми спаси живота! И сега — о, моля те! Не искам да ти кажа сбогом!

Тя не разбира, каза си Елена, че говори на съвсем малко момче. Но Деймън бе изпратил на детето съобщение, което то да повтори.

— Предполага се, че аз трябва да ти кажа сбогом. — За пръв път детето изглеждаше смутено. — И… трябва да ти кажа също и „съжалявам“. Той смята, че ти знаеш какво означава това, и ще ми простиш. Но… ако не знаеш… и аз не зная какво ще се случи… ох!

Детето отново бе разтърсено от един от онези гадни, омразни спазми. Елена се вкопчи още по-силно в него и прехапа устната си, тъй силно, че да потече кръв; в същото време се опитваше да предпази напълно детето от собствените си чувства. И някъде адски надълбоко в съзнанието на Деймън тя видя как изражението на Бони се променя: от сълзливо разкаяние, през изумен страх, до внимателна сдържаност. Като че ли само за един миг Бони бе станала много по-зряла.

— Разбира се… да, разбира се, че разбирам! Прощавам ти — ала ти не си направил нищо лошо! Аз съм толкова глупаво момиче — аз…

— Ние не смятаме, че си глупаво момиче — въздъхна детето с огромно облекчение. — Но ти благодаря, че ми прощаваш. Имаше едно специално име, с което трябваше да те нарека — но аз… — Отпусна се в прегръдките на Елена. — Предполагам — започва да ми се доспива…

— Да не е червено птиченце? — подсказа Бони предпазливо и лицето на малкото момче засия.

— Точно това беше! Ти вече знаеш. Ти си… толкова добра и толкова умна. Благодаря ти… че го направи по-лесно… Но може ли да кажа още нещо?