Лиза Смит - Полунощ

— Колкото по-малко знаеш и говориш за Сейдж, толкова по-добре — отвърна Деймън, приковал бездънните си черни очи в нея. — Лично аз не бих говорил за него нехайно — той има опасни приятели. Но ще отговоря на въпроса ти: не, не бих позволил Сейдж да ме превърне във вампир. Това само би усложнило нещата.

— Шиничи ни пожела късмет, за да открием кой е той — продължи Мередит все тъй спокойно. — Знаеш ли какво имаше предвид?

Деймън сви безгрижно рамене.

— Това, което зная, си е моя работа. Сейдж се подвизава в най-долното и тъмно измерение от Тъмните измерения.

— Защо си отиде Сейдж? — избухна Бони. — О, Деймън, заради нас ли си отиде? Защо тогава остави Сейбър и Талон да ни наглеждат? И, о… о… о, Деймън, толкова съжалявам! Наистина, много съжалявам! — Плъзна се надолу от дивана и сведе глава, така че ягодовите къдрици закриха лицето й. С малките си, бледи ръце, подпрени на пода, приличаше на поклонничка, склонила глава доземи пред своя идол. — Аз съм виновна за всичко и всички са ядосани — но беше толкова ужасно, че повярвах на най-лошите неща, които ми щукнаха в главата!

Думите й разчупиха напрежението. Почти всички се разсмяха. Беше толкова типично за Бони и толкова вярно за всички тях. Толкова човешко.

Мат искаше да я повдигне и да й помогне да седне отново на малкия диван. Мередит винаги е била най-доброто лекарство за Бони. Но когато Мат се протегна към нея, се сблъска с още два чифта ръце, които правеха същото. Едните бяха дългите, слаби мургави ръце на Мередит, а другите бяха мъжки, с дори още по-дълги и тънки пръсти.

Ръката на Мат се сви в юмрук. Нека Мередит да я вдигне, помисли си, а несръчният му юмрук — някак си — препречи протягащите се пръсти на Деймън. Мередит повдигна без усилие Бони и я нагласи върху дивана. Деймън вдигна черните си очи към Мат, който видя пълно разбиране в тях.

— Наистина трябва да й простиш, Деймън — заяви Мередит, както винаги безпристрастна и пряма. — Иначе едва ли ще заспи тази нощ.

Деймън сви рамене, студен като айсберг.

— Може би… някой ден.

Мат усети как мускулите му се стягат. Що за копеле трябва да си, за да кажеш това на малката Бони? Защото тя, разбира се, слушаше.

— Върви по дяволите! — процеди през зъби Мат.

— Моля? — Гласът на Деймън вече не беше ленив и измамно учтив, а внезапно изплющя като камшик.

— Чу ме — изръмжа Мат. — А ако не си, може би е по-добре да излезем отвън, за да го кажа по-високо — додаде, понесен на крилете на нарастващата смелост.

Едва не се приземи от хленчещото „Не!“ на Бони и нежното „Шшт“ на Мередит.

— Вие двамата — рече Стефан със заповеднически глас, но се задави и закашля. Мат и Деймън се възползваха, за да хукнат през вратата.

Отвън на верандата на пансиона все още бе топло.

— Това ли е бойното поле? — попита Деймън лениво, когато слязоха по стъпалата и застанаха до чакълената пътека.

— Мен ме устройва — отвърна Мат кратко. Знаеше, че Деймън ще се бие нечестно.

— Да, определено е подходящо — отвърна Деймън и го ослепи ненужно с чаровната си усмивка. — Достатъчно близо е, за да изкрещиш за помощ, докато малкото ми братче е в салона, а той ще има достатъчно време, за да дотърчи и да те спаси. А сега веднъж завинаги ще разрешим някои от проблемите си, като например защо си вреш носа в работите ми и защо ти си…

Мат го цапардоса по носа.

Нямаше представа какво се опитваше да направи Деймън. Ако молиш някого да излезе навън, нещата са ясни. След като излезете, го атакуваш. Не си губиш времето в празни приказки. Ако го направиш, ще ти лепнат етикета „страхливец“ или нещо по-лошо. Деймън не беше от тези, на които трябваше да им се разясняват подобни неща.

Но в същото време Деймън винаги е успявал да отблъсне всяка атака срещу себе си, докато получаваше безброй обиди… преди.

Преди той щеше да счупи всяка кост в ръката ми, след което щеше да ми се подиграва, помисли си Мат. Но сега… аз съм почти толкова бърз като него, а той просто бе изненадан.

Мат сгъна внимателно ръката си. Разбира се, винаги боли, но след като Мередит може да го направи на Каролайн, то и той можеше да го стори на…

Деймън?

По дяволите, да не би току-що да повалих Деймън?

Бягай, Хъникът , сякаш чуваше да му крещи гласът на стария му треньор. Бягай. Изчезвай от града. Смени името си.

Опитах. Не се получи. Дори не си взех тениска , помисли си Мат кисело.

Но Деймън не се хвърли върху него като демон от ада, с пламтящите очи на дракон и мощта на разярен бик, за да унищожи Мат. Изглеждаше и звучеше по-скоро шокиран — от космите на разрошената си коса до върха на изкаляните си ботуши.