Лиза Смит - Полунощ

В предния двор Бони страдаше. Не можеше да спре да мисли, дори и сега, колко красив е Деймън, толкова див, загадъчен, жесток и прекрасен. Не можеше да не си спомни колко пъти й се бе усмихвал, присмивал, как се бе отзовал на повика й за помощ. Наистина си мислеше, че някой ден… но сега имаше чувството, че сърцето й е разбито на две.

— Иска ми се да си отхапя езика — промълви тя. — Не биваше да си правя заключения от видяното.

— Откъде би могла да знаеш, че наистина не крадях Елена от Стефан? — попита Деймън уморено. — Това е толкова типично за мен.

— Не, не е! Ти направи толкова много, за да освободиш Стефан от затвора — винаги си се изправял сам пред най-голямата опасност — и ни пазеше да не пострадаме. Направи всичко това за други хора…

Внезапно горната част на ръцете й бе сграбчена от две ръце, толкова силни, че в ума й тутакси изникнаха клишета. Желязна хватка. Силни като стоманени окови. Стягат като менгеме.

Разнесе се глас, който я обля като леден порой.

— Не знаеш нищо за мен, нито какво искам или какво правя. Мога и в момента да замислям нещо. Така че не искам никога повече да те чувам да говориш подобни неща. Не си въобразявай, че няма да те убия, ако застанеш на пътя ми — заяви Деймън.

Стана и остави Бони да седи там и да се взира след него. Беше сгрешила. Сълзите й не бяха пресъхнали.

— Мислех, че искаш да излезем, за да поговорим с Деймън — рече Стефан, все още ръка за ръка с Елена, която зави рязко към паянтовата стълба, водеща към стаите на втория етаж, а над тях — към тавана на Стефан.

— Ами, освен ако не убие Мат и не избяга, не виждам защо да не поговорим с него утре сутринта. — Елена погледна към Стефан и му се усмихна. — Последвах съвета ти и се замислих за тях. Мат е корав куотърбек, а сега и двамата са хора, нали? Както и да е, и без това е време за вечерята ти.

— Вечеря? — Кучешките зъби на Стефан откликнаха машинално, всъщност смущаващо бързо. Той наистина трябваше по-късно да си поговори с Деймън и да се увери, че брат му съзнава положението си като гост в пансиона — нищо повече, — но беше истина, че можеше да го стори и утре. Навярно дори щеше да има по-голям ефект, ако го отложи до сутринта, когато Деймън ще е дал воля на потиснатия си гняв и накрая се е поуспокоил.

Притисна език към зъбите си, опитвайки се да ги прибере, но лекото дразнение бе изострило върховете им, порязвайки устната му. Сега го боляха със сладка болка. И всичко в отговор на една-единствена дума: вечеря.

Елена го стрелна закачливо през рамо и се изкиска. Тя беше една от онези щастливки със страхотен смях. Но това беше палав кикот, като отглас от детството й, пълно с лудории и шеги. Стефан изпита желание да я погъделичка, за да се наслади още на смеха й; изпълни го с желание да се засмее заедно с нея; да я сграбчи и да поиска да узнае шегата. Ала вместо това попита:

— Какво има, любима?

— Някой има остри зъби — отвърна тя невинно и отново се изкиска. Той се прехласна за миг, докато се взираше възхитено в нея, и внезапно осъзна, че ръката й се е изскубнала от неговата. Смехът й бликна като мелодичен поток от бистра вода върху скала и тя се затича нагоре по стълбите. Едновременно да го подразни и да му покаже в каква добра форма е, помисли си той. Елена знаеше, че ако се спъне или политне, той ще реши, че даряването на кръв й вреди.

Досега даването на кръв изглежда не се бе отразило зле върху никой от приятелите й, иначе Стефан щеше да откаже да приема кръв от този човек. Но дори Бони, деликатна и нежна като водно конче, не изглеждаше да е пострадала.

Елена хукна нагоре по стълбите, уверена, че Стефан я следва с усмивка, без сянка на недоверие към нея. Не го заслужаваше, но това само я правеше още по-нетърпелива да му угоди.

— Ти вечеря ли? — попита Стефан, когато стигнаха стаята му.

— Отдавна. Печено говеждо, сготвено — усмихна се девойката.

— Какво каза Деймън, когато най-после разбра, че си ти, и видя храната, която си му занесла?

Елена отново се засмя звънко. Нищо, че имаше сълзи в очите; изгарянията и порязаните места я боляха и заедно със случката с Деймън оправдаваха плача й.

— Нарече го кървав хамбургер. Беше стек тартар. Но, Стефан, не искам сега да говоря за него.

— Не, разбира се, че не искаш, любима. — Стефан тутакси доби разкаян вид. Освен това се опитваше упорито да прикрие нетърпението си за храна, но не можеше дори да контролира кучешките си зъби.

Нито пък Елена беше в настроение да отлага повече. Настани се върху леглото и развърза внимателно превръзката, която госпожа Флауърс току-що й бе направила. Стефан внезапно се обезпокои.