Лиза Смит - Полунощ

— О, добре! — Възбудена от идеята да пие с Деймън, Бони отпи малка глътка с изискан жест.

Деймън се закашля, за да прикрие смеха си.

— По-добре да отпиваш по-щедри глътки, червено птиченце. Или ще съмне, преди да ми дойде редът.

Бони пое дълбоко дъх, а след това и една голяма глътка. След три подобни Деймън реши, че е готова.

Сега момичето не спираше да се киска.

— Мисля… Дали пих достатъчно?

— Какви цветове виждаш ето тук?

— Розово? Виолетово? Познах ли? Или това е кошмар?

— Ами, може би Полярното сияние ни е дошло на гости. Но имаш право, би трябвало да те заведа в леглото.

— О, не! О, да! О, не! Нененеда!

— Шшт.

— Шшшшшшт!

Страхотно, няма що , каза си Деймън. Май прекалих.

— Имам предвид да заведа теб в леглото — заяви той твърдо. — Само теб. Ето, ще те придружа до спалнята на първия етаж.

— Защото има опасност да падна от стълбите?

— И така може да се каже. А и тази спалня е много по-готина от онази, която споделяш с Мередит. Сега просто трябва да поспиш и да не казваш никому за срещата ни.

— Дори и на Елена?

— На никого. Или може да ти се разсърдя.

— О, не! Няма да кажа на никого, Деймън: кълна се в живота ти!

— Това… беше много точно казано — кимна Деймън. — Лека нощ.

Лунната светлина обвиваше къщата в сребристото си сияние. Мъглата закриваше лунната светлина. Стройна, тъмна фигура с качулка се прокрадна толкова умело в сенките, че би минала незабелязано, дори някой да наблюдаваше… ала никой не го правеше.

Бони се намираше в новата си спалня на първия етаж и се чувстваше доста объркана. Виното „Черна магия“ винаги я караше да се смее, а след това й се доспиваше, но поради някаква причина тази нощ тялото й отказваше да заспи. А и главата я болеше.

Тъкмо щеше да светне нощната лампа до леглото, когато познат глас рече:

— Какво ще кажеш за чаша чай против главоболие?

— Деймън?

— Сварих от билките на госпожа Флауърс и реших да ти донеса една чаша. Не си ли късметлийка? — Ако Бони се бе вслушала по-внимателно, щеше да долови нещо като самоотвращение зад безгрижните думи, но не го стори.

— Да! — съгласи се с готовност момичето. Повечето от чайовете на госпожа Флауърс ухаеха добре и имаха хубав вкус. Този беше особено приятен, но усети с езика си някакви зърна.

И не само чаят беше чудесен, но и Деймън остана да си поговори с нея, докато го пиеше. Беше наистина много мило от негова страна.

Внезапно чаят я накара да се почувства не точно сънлива, но сякаш можеше да съсредоточи мислите си само върху едно нещо. Главата й се замая и Деймън все едно се разми пред очите й.

— По-отпусната ли се чувстваш?

— Да, благодаря ти. — Ставаше все по-странно и по-странно. Дори гласът й звучеше някак забавено и провлечено.

— Исках да се уверя, че никой не е бил по-рязък с теб заради глупавата грешка с Елена — обясни той.

— Всъщност не — отвърна тя. — По-скоро им беше интересно да видят как се биете с Мат… — Бони притисна длан към устата си. — О, не! Не исках да кажа това! Извинявай!

— Всичко е наред. До утре ще ми мине.

Бони не разбираше защо всички толкова много се страхуваха от Деймън, който беше толкова мил, че взе празната чаша и обеща, че ще я остави в мивката. Това беше добре, защото тя имаше чувството, че не би могла да стане, дори от това да зависеше живота й. Беше й толкова отпуснато и приятно.

— Бони, може ли да те попитам нещо? — Деймън замълча за миг. — Не мога да ти кажа защо, но… трябва да открия къде държат звездната сфера на Мисао — продължи настойчиво.

— О… това — смотолеви Бони и се закиска.

— Да, това. И наистина съжалявам, че се налага да те питам, защото ти си толкова млада и невинна… но зная, че ще ми кажеш истината.

След тази похвала и обзелата я омая, Бони имаше чувството, че може да полети.

— През цялото време е на едно и също място — изрече сънливо, с известна нотка на възмущение. — Те се опитаха да ме накарат да си помисля, че са я преместили… но когато го видях завързан да слиза към зимника, разбрах, че всъщност не са. — Тръсна леко къдриците си в тъмното и се прозина. — Ако наистина са смятали да я преместят… щяха да ме отпратят някъде или нещо подобно.

— Е, може би са се тревожели за живота ти.

— Какв…? — Бони отново се прозина. Не разбираше какво иска да каже той. — Имам предвид, че този сейф е много, много стар. Казах им… че тези стари сейфове… могат… много лесно… да… да… — Бони изпусна нещо като въздишка и гласът й замря.