Лиза Смит - Полунощ

Сейдж.

Ако е бил призован от висшите имперски сили, Сейдж определено е способен на всичко. Така че, по някое време, след като звездната сфера бе донесена в пансиона, Сейдж е излял почти половината от жизнената сила от нея. Сетне я е оставил Мет или някой друг да я запуши.

А такова огромно количество Сила би могло да се използва единствено за… да се отвори Портата към Тъмните измерения.

Деймън бавно издиша и се усмихна. Имаше само няколко начина, за да се проникне в Тъмните измерения, а като човек очевидно не би могъл да шофира до Аризона и да мине през централната Порта, както направи първия път с момичетата. Но сега имаше нещо по-добро. Звездна сфера, с която можеше да си отвори лична Порта. Не познаваше друг начин да премине отвъд, освен ако някой беше такъв късметлия, че да притежава един от почти митичните специални ключове, с който можеше да броди на воля из измеренията.

Несъмнено след време госпожа Флауърс щеше да открие друга благодарствена бележка на някое потайно местенце: този път придружена от нещо наистина безценно — прекрасна и изящна вещ, навярно от измерение, намиращо се далеч от Земята. Така правеше Сейдж.

Отгоре не се чуваше нито звук. Хората се осланяха на другарите си, животните, за да ги пазят. Деймън огледа още веднъж зимника и не видя нищо друго, освен празно полутъмно помещение, ако не се брои сейфът, който той затвори. Напъха личните си вещи в калъфката, потупа Сейбър, който тихо похъркваше, и се извърна към стълбите.

Тогава съзря фигурата, застанала на прага. Фигурата се плъзна бързо зад вратата, но Деймън бе видял достатъчно.

В едната си ръка фигурата държеше нещо като бойна тояга, дълга почти колкото самата нея.

Което означаваше, че беше ловец убиец. На вампири.

Досега Деймън се бе срещал с неколцина ловци убийци — за кратко. Според него, те бяха тесногръди, неразумни и дори по-глупави от обикновените човешки същества. Обикновено бяха възпитавани с легендите за вампири с огромни зъби, едва ли не като слонски бивни, които разкъсват гърлата на жертвите си и ги убиват. Деймън не отричаше, че наистина има подобни вампири, но повечето умееха да се контролират. Ловците на вампири обикновено работеха на групи, но Деймън предусещаше, че този беше сам.

Заизкачва се бавно по стъпалата. Беше почти сигурен за самоличността на този ловец убиец, но ако грешеше, трябваше да съумее да избегне оръжието, насочено право надолу към него като копие. Нямаше да представлява никакъв проблем, ако все още беше вампир. Сега бе малко по-трудно, тъй като беше невъоръжен, при това в неизгодна тактическа позиция.

Стигна до върха на стълбата, без да пострада. Това беше най-опасната част от изкачването на стъпалата, защото оръжието бе достатъчно дълго, за да го събори отново долу. Разбира се, един вампир нямаше да пострада сериозно от това оръжие, но… не биваше да забравя, че той вече не беше вампир.

Но човекът в кухнята го остави да изкачи всички стъпала от зимника до горе, без да му попречи.

Почтен убиец. Колко мило.

Деймън се извърна бавно, за да прецени ловеца на вампири. Тутакси се впечатли.

Но не от очевидната сила, благодарение на която ловецът можеше да си служи с бойната тояга. А от самото оръжие. Идеално балансирано, то беше предназначено да се държи в средата, а изящните инкрустации със скъпоценни камъни около дръжката сочеха, че създателят му е притежавал отличен вкус. Краищата пък подсказваха, че той или тя притежава и чувство за хумор. Двата края на тоягата бяха конструирани от твърдо дърво за здравина, но също бяха украсени. По форма напомняха едно от най-старите човешки оръжия — копие с кремъчен връх. Но от тях изскачаха малки шипове, забити здраво в дървесината. Тези шипове бяха изработени от различни материали: сребро за върколаците, дърво за вампирите, бял ясен за Древните, желязо за всички странни и страховити създания, както и още няколко, които Деймън не можа да разпознае.

— Те се пълнят — обясни ловецът на вампири. — Подкожни игли, които инжектират при допир. И разбира се, за различните видове има различни отрови — бързи и прости за хората, вълче биле за онези палави кутрета и така нататък. Това оръжие е истинско произведение на изкуството. Искаше ми се да го бях намерила, преди да срещнем Клаус.

Сетне тръсна глава и се отърси от спомените.

— И така, Деймън, какво да бъде? — попита Мередит.

Деймън кимна замислено, докато местеше поглед между копието и калъфката в ръката си. Не беше ли подозирал нещо подобно отдавна? Подсъзнателно? В крайна сметка дядо й е бил нападнат, но не е бил убит, нито паметта му е била изтрита. Деймън лесно можеше да си представи останалото: родителите й не са виждали причина да помрачават живота на малката си дъщеря с тази отвратителна дейност — пълна промяна на обстановката — а сетне са се отказали да практикуват в провинциалното, малко градче Фелс Чърч.