Лиза Смит - Полунощ

— Любима… — Спря рязко.

— Какво? — Елена бе махнала превръзката и се взираше изпитателно в лицето му.

— Ами… не е ли по-добре да взема от ръката ти? И без това вече достатъчно те боли, а и не искам да разваля с нещо лечението на госпожа Флауърс против тетанус.

— Около раната има много място — заяви Елена бодро.

— Но едно ухапване върху порязаните места… — Отново спря.

Елена го погледна. Познаваше своя Стефан. Искаше да й каже нещо. Кажи ми , подкани го тя.

Стефан най-сетне срещна погледа й, а после доближи уста до ухото й.

— Мога да излекувам раните — прошепна. — Но… това ще означава да ги отворя отново, за да прокървят. Ще те заболи.

— И може да се отровиш! — рече Елена остро. — Не разбираш ли? Само Бог знае какво е сложила върху тях госпожа Флауърс…

Усети смеха му и топли тръпки плъпнаха по гръбнака й.

— Не можеш толкова лесно да убиеш един вампир — заяви той. — Ние умираме само ако ни прободат с кол в сърцето. Но аз не искам да ти причинявам болка — дори и за да ти помогна. Мога да ти въздействам, за да не чувстваш нищо…

— Не! Не! — отново го прекъсна момичето. — Нямам нищо против да боли. Важното е ти да поемеш толкова кръв, колкото ти е нужна.

Стефан уважаваше достатъчно Елена, за да знае, че не бива два пъти да й задава един и същ въпрос. А и вече едва се сдържаше. Гледаше я, докато легна, сетне се изтегна до нея и се наведе към раните, намазани с нещо зелено. Облиза ги нежно, отначало по-скоро колебливо, после прокара гладкия си език по тях. Нямаше представа как се развива лечението, нито какви са химикалите върху раните на Елена. Реакцията му бе инстинктивна, както дишането при хората. Но след минута се засмя тихо.

— Какво? Какво? — попита настоятелно Елена и се усмихна, когато дъхът му я погъделичка.

— Кръвта ти има вкус на лимонов балсам — отвърна Стефан. — Рецептата на баба съдържа лимонов балсам и алкохол! Вино с лимонов балсам!

— Това добре ли е, или зле? — попита Елена несигурно.

— Добре е — поне за разнообразие. Но аз повече харесвам кръвта ти чиста, без примеси. Боли ли те много?

Девойката усети, че се изчервява. Деймън бе излекувал по този начин бузата й, когато бяха в Тъмното измерение. Тогава Елена бе защитила от свистящия камшик една окървавена робиня, закривайки я с тялото си. Знаеше, че историята е известна на Стефан. Сигурно всеки път, когато я видеше, тази почти незабележима бяла линия върху скулата й му напомняше, че е била докосвана също толкова нежно, за да заздравее.

В сравнение с онази рана, тези драскотини са нищо — изпрати му мислено послание Елена. Ала внезапно я побиха тръпки.

Стефан! Досега не съм те молила да ми простиш, задето защитих Улма, рискувайки възможността да те спася. Или, по-лошо — задето танцувах, докато ти умираше от глад — задето се правех на светска дама, за да можем да се доберем до двете половини на лисичия ключ…

Мислиш ли, че ми пука? — Гласът на Стефан беше престорено гневен, докато галеше нежно раната на гърлото й. — Направила си това, което е било необходимо, за да ме проследиш… да ме откриеш… да ме спасиш… след като те изоставих сама тук. Мислиш ли, че не разбирам? Не заслужавам спасението…

Елена изхълца задавено.

Никога не го казвай! Никога! Предполагам… предполагам, че съм знаела, че ще ми простиш — в противен случай бижутата, които носех, щяха да ме изгарят като нажежено желязо. Трябваше да те проследим с ловджийски кучета, все едно си лисица — и толкова се страхувахме, че само заради една погрешна стъпка би могъл да бъдеш обесен… или ние да бъдем.

Сега Стефан я държеше здраво.

Как да те накарам да разбереш? — попита. — Ти се отказа от всичко — дори от свободата си — заради мен. Стана робиня. Ти… ти… беше „наказана“…

Откъде знаеш? Кой ти каза? — попита Елена обезумяло.

Ти ми каза, любима. В съня си.

Но, Стефан… Деймън отне болката. Знаеш ли това?

Стефан остана мълчалив за миг, сетне отвърна:

Разбирам… Досега не знаех.

В съзнанието на Елена се заредуваха сцени от Тъмното измерение. Онзи град на потъмнели дрънкулки — на измамен блясък, където плющенето на камшика и бликналата кръв по стената изтръгваха не по-малко шумни възторзи от шепа рубини, пръснати по тротоара…

Любов моя, не мисли за това. Ти ме последва, спаси ме и сега сме тук заедно — промълви Стефан. И последната рана заздравя — и той отпусна буза върху нейната. — Само това ме интересува. Ти и аз — заедно.