Лиза Смит - Полунощ

— Ти… невежо… глупаво… — превключи на италиански Деймън.

— Виж — прекъсна го Мат. — Тук съм, за да се бия, ясно ли е? А най-умният тип, когото някога съм познавал, казваше: „Ако ще се биеш, не говори. Ако ще говориш, не се бий.“

Деймън се опита да се озъби, докато се повдигаше на колене и чистеше бодли и трънливи плевели от многострадалните си черни джинси. Но ръмженето не се получи както трябва. Може би се дължеше на новата форма на кучешките му зъби. А може би просто му липсваше достатъчно убедителност. Мат бе виждал доста победени съперници, за да знае, че тази схватка е приключила. Заля го вълна на странен възторг. Щеше да запази непокътнати всичките си крайници и органи! Това беше велик, велик момент!

Еуфорията му изведнъж секна, когато се запита дали да му подаде ръка. Отговорът последва мигновено: „Сигурно, ако искаш да подадеш ръка на временно зашеметен крокодил. Пък и за какво са ти притрябвали всичките десет пръста?“

О, добре , помисли си той и се обърна, за да се върне в къщата. Докато беше жив — което, трябваше да си признае, може да не е много дълго — щеше да си спомня този миг.

Когато влезе, се сблъска с Бони, която тичаше навън.

— О, Мат, о, Мат! — изкрещя тя и се огледа обезумяло. — Нарани ли го? Той нарани ли те!

Мат удари юмрук в дланта си. Само веднъж.

— Той е още там, на земята — осведоми я услужливо.

— О, не ! — ахна момичето и забърза надолу по стълбите.

Добре. Може да не е чак толкова забележителна нощ. Но все пак е много добра.

— Какво са направили? — попита Елена Стефан. Ръката и бедрото й бяха наложени със студени лапи и здраво привързани с бинт — госпожа Флауърс бе срязала джинсите й, а сега попиваше засъхналата кръв около врата й с билки.

Сърцето й препускаше забързано, но не само от болката. Дори тя не бе осъзнала, че когато е буден, Стефан улавя всички разговори в къщата. Изтръпнала, благодари на Бога, че той спеше, докато тя и Деймън… не! Трябваше да спре да мисли за това, при това още сега!

ПОЛУНОЩ

— Излязоха навън да се бият — осведоми я Стефан. — Пълна глупост, разбира се. Но в същото време е и въпрос на чест. Не мога да се меся.

— Е, аз мога… ако вече сте привършили, госпожо Флауърс.

— Да, скъпа Елена — кимна възрастната жена, докато превързваше шията на девойката. — Сега вече съм спокойна, че няма опасност да се разболееш от тетанус.

Елена се сепна.

— Мислех, че можеш да се заразиш от тетанус от ръждясали остриета — рече. — Де… това изглеждаше чисто ново.

— Тетанусът се прихваща от мръсни остриета, скъпа моя — поправи я госпожа Флауърс. — Но това — вдигна бутилката — е лек по рецепта на баба ми, който е предпазил от зараза мнозина ранени през век… през годините.

— Леле! — възкликна Елена. — Никога досега не бях чувала за баба ви. Тя… лечителка ли е била?

— О, да — отвърна госпожа Флауърс сериозно. — Всъщност е била обвинена, че е вещица. Но не са могли да докажат нищо по време на процеса й. Обвинителите й дори не могли да говорят свързано.

Елена погледна към Стефан и видя, че той гледа към нея. Имаше опасност Мат да бъде изправен пред импровизиран съд за предполагаемо насилие над Каролайн Форбс, докато е бил под въздействието на неизвестен и опасен наркотик. И двамата се интересуваха от всичко, свързано със съдилищата. Но когато видя угриженото лице на Стефан, Елена реши да не задълбава в темата. Вместо това стисна ръката му.

— Сега трябва да вървим — обаче по-късно искам да поговорим за баба ви. Струва ми се, че е била забележителна жена.

— Аз по-скоро я помня като своенравна и саможива старица, която не понасяше глупаците и смяташе всички за малоумници — отвърна госпожа Флауърс. — Предполагам, че и аз бях тръгнала по същия път, докато не се появихте вие, деца, и не ме накарахте да се осъзная. Благодаря ви.

— Ние сме тези, които трябва да ви благодарим — възрази Елена и прегърна възрастната жена. Усети, че сърцето й е възвърнало нормалния си ритъм. Стефан я погледна с нескрита любов. Всичко щеше да е наред… за нея.

Тревожа се за Мат , изпрати тя мислено съобщение към Стефан, като опипваше внимателно почвата. Деймън все още е много бърз — а ти знаеш, че никак не харесва Мат.

Мисля , отвърна й Стефан с принудена усмивка, че това по-скоро е някакво недоразумение. Но също така смятам, че не бива да се притесняваш, докато не видим кой ще се върне ранен .

Елена видя усмивката му и се замисли за миг за импулсивния, атлетичен Мат. След секунда и тя се усмихна. Чувстваше се едновременно виновна и изпълнена с желание да закриля всички… и в безопасност. Стефан винаги я караше да се чувства в безопасност. А точно сега й се искаше да го поглези.