Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тази нощ лагеруваха на южните склонове на редица гористи хълмове. Около полунощ, докато Гитаси и Тенака разговаряха около лагерния огън, внезапен тропот на копита накара воините наоколо да скочат изпод одеялата и да сграбчат мечове и лъкове. Тенака остана на мястото си, седнал с кръстосани крака до пламъците. Той прошепна нещо на Гитаси и белязаният водач притича при мъжете си, за да ги успокои. Тропотът стана по-силен, а после в лагера нахлуха повече от сто воини, които веднага се насочиха към огъня. Тенака не им обърна внимание и продължи да дъвче лента изсушено месо.

Конниците придърпаха юзди и спряха понитата си.

— Намирате се в земята на Вълчата глава — каза водачът им и се плъзна от седлото. Той носеше бронзов шлем, поръбен с козина, и лакиран черен нагръдник със златни линии.

Тенака Хан вдигна поглед към него. Мъжът бе на около петдесет години и множество белези кръстосваха огромните му ръце. Тенака посочи мястото до огъня.

— Добре дошъл в лагера ми — каза той тихо. — Седни и хапни с мен.

— Не се храня с нотаси — отвърна мъжът. — Намирате се на земята на Вълчата глава.

— Седни да ядеш — каза Тенака, — или ще те убия на място.

— Да не си се побъркал? — попита воинът и стисна меча си. Тенака Хан не му обърна внимание и мъжът гневно замахна с оръжието. Ала кракът на Тенака се стрелна и го подкоси. Когато надирът падна с трясък, Тенака се претърколи вдясно от него и в ръката му проблесна кинжал. Острието докосна нежно гърлото на воина.

Откъм ездачите се разнесоха гневни викове.

— Ще пазите тишина сред онези, които ви превъзхождат — изрева Тенака. — А сега, Ингис, ще седнеш ли да хапнеш с мен?

Ингис примигна, когато ножът се оттегли. Надигна се до седнало положение и вдигна меча си от земята.

— Танцьоре?

— Кажи на хората си да слязат от конете и да се отпуснат — каза Тенака. — Тази нощ няма да има кръвопролития.

— Защо си тук, човече? Това е лудост.

— А къде трябва да съм?

Ингис поклати глава и нареди на воините си да слязат от седлата, а после отново се обърна към Тенака.

— Черепоносеца ще се обърка. Няма да знае дали да те убие, или да те направи генерал.

— Черепоносеца винаги е бил объркан. Изненадан съм, че го следваш.

Ингис сви рамене.

— Той поне е воин. Значи не си дошъл да го последваш?

— Не.

— Ще трябва да те убия, Танцьоре. Ти си твърде могъщ, за да ни бъдеш враг.

— Не съм дошъл да служа на Мълвящия нож.

— А защо тогава?

— Ти ми кажи, Ингис.

Воинът се вгледа в очите на Тенака.

— Сега вече зная, че си луд. Как можеш да се надяваш да управляваш? Черепоносеца има осемдесет хиляди воини. Мълвящия нож е слаб, има само шест хиляди. Колцина имаш ти?

— Тези, които виждаш наоколо.

— Колко са това? Петдесет? Шестдесет?

— Четиридесет.

— И мислиш да превземеш племето?

— Изглеждам ли ти луд? Ти ме познаваше, Ингис; аз пораснах пред очите ти. Изглеждах ли ти луд тогава?

— Не. Можеше да станеш… — Ингис изруга и се изплю в огъня. — Но вместо това си отиде. Стана господар на дренайците.

— Шаманите срещнаха ли се вече? — попита Тенака.

— Не. Аста Хан призова съвета за утре по залез-слънце.

— Къде?

— При гроба на Улрик.

— Ще бъда там.

Ингис се приведе към него.

— Изглежда не разбираш — прошепна той. — Мой дълг е да те убия.

— Защо? — попита Тенака спокойно.

— Защо? Защото служа на Черепоносеца. Дори само да седя тук и да говоря с теб е предателство.

— Както сам отбеляза, Ингис, моето племе е много малко. Не си предал никого. Но помисли за това: заклел си се да следваш хана на Вълците, ала той няма да бъде избран преди утре вечер.

— Няма да си играя с думи, Тенака. Заклел съм се да подкрепям Черепоносеца срещу Мълвящия нож. Няма да отстъпя от клетвата си.

— Нито е редно. Ще бъдеш по-малко мъж, ако го сториш. Но аз също съм срещу Мълвящия нож и това ни прави съюзници.

— Не, не, не! Ти си срещу двамата и това ни прави врагове.

— Аз съм човек с визия, Ингис — визията на Улрик. Тези мъже с мен някога бяха от Двойния косъм. Сега са мои. Онзи едрият там беше Копие. Сега е мой. Четиридесетимата представляват три племена. Обединим ли се, светът е наш. Аз не съм ничий враг. Още не.

— Винаги си имал добър ум и силна ръка. Ако знаех, че идваш, щях да почакам, преди да се закълна с отряда си.

— Ще видиш утре. А тази нощ можем да ядем заедно и да си починем.

— Не мога да ям с теб — отвърна Ингис и стана. — Но няма да те убия. Не и тази нощ.

Той отиде при понито си и се качи на седлото. Мъжете му се затичаха към жребците си и с махване на ръката Ингис ги отведе в мрака.