Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Проблемът на генерала беше сериозен. Ческа най-вероятно щеше да удари двете долини едновременно и ако едната бъдеше преодоляна, втората беше обречена. Съответно някъде между двете трябваше да има трети отряд, готов да потегли на мига, ако някоя от стените е подложена на твърде голям риск. Ала стените можеха да се превземат за секунди, а те нямаха много време. Сигналните огньове бяха безполезни, защото между двата входа на долините се издигаше един от върховете на Скода.

Лепое обаче разреши проблема, като предложи триъгълна система за комуникация. През деня можеха да се използват огледала или фенери, които да пращат послания обратно в долината, където група мъже постоянно щеше да бди за тях. Веднъж получили съобщението, те щяха да го предадат на втората долина по същия начин. Между долините щеше да лагерува отряд от петстотин мъже и при сигнал те щяха да яздят като вихър. Изпробваха системата много пъти както през деня, така и в мрака на нощта, докато Ананаис не бе удовлетворен, че са достигнали предела на ефикасността си. Отрядът можеше да се отзове на зов за помощ за четири минути. На генерала му се искаше да има начин да намали времето наполовина, ала и това му стигаше.

Валтая се бе преместила с Райван в планините, за да поеме контрола над лекарствата. На Ананаис тя му липсваше ужасно; имаше странно усещане за зла прокоба, което не можеше да прогони напълно. Никога не се бе замислял твърде много за смъртта; сега обаче мисълта го тормозеше постоянно. Когато Валтая се сбогува с него предната нощ, той се чувстваше по-нещастен откогато и да било. Прегърна я и се помъчи да изкаже онова, което чувстваше, отчаяно копнеещ да ѝ разкрие дълбините на любовта, която изпитваше към нея.

— Ще… ще ми липсваш.

— Няма да е за дълго — каза тя и го целуна по белязаната буза, отмествайки очи от унищожената му уста.

— Ъм… грижи се за себе си.

— Ти също.

Когато ѝ помогна да се качи на коня, видя, че няколко пътници минават край колибата му, и побърза да си сложи обратно маската. А после гледа след нея, докато нощта не я погълна.

— Обичам те — каза най-накрая, твърде късно. Изтръгна маската от лицето си и изрева с цяло гърло: — ОБИЧАМ ТЕ! — Думите проехтяха сред върховете и Ананаис падна на колене и заудря земята с юмрук. — Проклятие, проклятие, проклятие! Обичам те!

Тенака, Субодай и Реня имаха около час преднина пред преследващите ги надири, ала малко по малко я губеха, въпреки силата на дренайските жребци, защото конят на Тенака носеше двойно тегло. На върха на един прашен хълм Тенака заслони очи и се опита да преброи преследвачите, но му бе трудно заради вихрещия се облак прах около тях.

— Около дузина, не повече, струва ми се — каза той накрая.

Субодай сви рамене.

— Може да са и по-малко.

Тенака отново се качи на седлото и се огледа за сгодно място за засада. Поведе ги нагоре по хълмовете към ниска каменна тераса, която стърчеше над пътеката като протегнат юмрук. Тук пътят извиваше наляво. Тенака се изправи на седлото и скочи към камъка. Стреснат, Субодай се плъзна напред и пое юздите.

— Продължете до онзи тъмен хълм, после направете бавен кръг, докато не се върнете пак тук — каза му Тенака.

— А ти какво ще правиш? — попита Реня.

— Ще намеря пони за водача ни — отвърна Тенака и се ухили.

— Идвай, жено! — извика рязко Субодай и потегли начело.

Реня и Тенака се спогледаха.

— Не мисля, че ще ми е приятно да бъда покорна жена от Степите — прошепна момичето.

— Предупредих те — напомни ѝ той с усмивка.

Тя кимна и пришпори коня си след Субодай.

Тенака легна по корем на коня, загледан в приближаващите конници. Намираха се на около осем минути от плячката си. От толкова близо той ги огледа внимателно. Бяха деветима, облечени с елеците от козя кожа на ездачите от Степите. На главите си носеха кръгли кожени шлемове, поръбени с козина. Лицата им бяха плоски и жълтеникави, а очите им — черни като нощта и студено жестоки. Всеки носеше копие, а в коланите им бяха затъкнати мечове и ножове. Тенака ги гледаше как приближават, чакайки последния от тях.

Надирите препуснаха с тътен по тясната пътека, забавяйки ход с приближаването на завоя. Тенака се приплъзна напред и присви крака. После, когато последният ездач се озова под него, той се спусна като камък и ботушите му се забиха в лицето на мъжа. Надирът отлетя от седлото. Тенака падна на земята, претърколи се на крака и скочи към юздите на понито. Животното стоеше неподвижно, а ноздрите му потрепваха от шока. Надирският принц го потупа нежно и го поведе към падналия воин. Мъжът беше мъртъв и Тенака съблече елека му, за да го сложи върху своя. После взе шлема и копието на мъртвеца, хвърли се на седлото и пришпори понито след другите.