Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Лейк се ухили.

— И аз имах подобен учител. Странен старец, който живееше в колиба близо до западния хълм. Казваше, че в живота има само три вида хора: победители, пораженци и борци. От победителите му се гадеше заради арогантността им, от пораженците му се гадеше заради мрънкането им, а от борците — заради глупостта им.

— А в коя група се слагаше той?

— Казваше, че е опитал и трите и никоя не му пасвала.

— Е, поне се е опитал. Това е най-доброто, на което сме способни, Лейк. И ще опитаме. Ще ги ударим и ще им причиним болка. Ще ги изтощим с партизанска война. Със стомана и меч, зъби и нокти, ако трябва. И с малко късмет, когато Тенака се върне, ще ги пометем с неговите надирски ездачи.

— Напоследък не сме се задръстили от късмет — отбеляза Лейк.

— Човек сам прави късмета си. Аз не се уповавам на боговете, момче. Никога не съм го правил. Ако изобщо съществуват, тях ги е грижа ужасно малко — ако изобщо ги е грижа — за делата на смъртните. Затова вярвам в себе си — и знаеш ли защо? Защото никога не съм губил! Мушкали са ме с копие и меч, тровили са ме. Влачил ме е див кон, бик се е опитвал да ме изкорми с рогата си и ме е хапала мечка. Но никога не съм губил. Накрая един съчетан ми изтръгна лицето, но ето че пак съм тук. А побеждаването е навик.

— Труден пример си за следване, Черна маско. Веднъж спечелих надбягване и бях трети в Игрите в съревнованието по борба. О… а като бях дете, веднъж ме ужили пчела и плаках няколко дни.

— Ще се справиш, Лейк! Само трябва да те науча как да лъжеш добре! А сега нека влезем и да поработим над оръжията, които си измислил.

В продължение на три дни, от зори до здрач, Райван и десетки помощници бродеха из града, за да подготвят хората за евакуацията в дълбините на планината. Задачата беше ужасно неблагодарна. Мнозина отказваха дори да обмислят преместване, а някои се надсмиваха на заплахата, описана от Райван. Защо му е на Ческа да напада града, питаха те? Нали затова е построен без стени — защото няма какво да се плячкосва. Избухнаха спорове и се стигаше до затръшнати врати. Райван изтърпя обидите и унижението и продължи да кръстосва улиците.

На утрото на четвъртия ден бежанците се събраха на поляните източно от града. Бяха натрупали покъщнината си в каруци — някои теглени от мулета, а други — от понита или дори волове. По-бедните носеха притежанията си в платнени вързопи на гръб. Общо бяха по-малко от две хиляди души — двойно повече бяха избрали да останат.

Галанд и Лейк ги поведоха на дългото пътуване към върховете, където триста мъже вече строяха груби убежища в скрити долини.

Военните машини на Лейк, покрити с намаслена кожа, бяха поставени в шест каруци, които оглавяваха редицата.

Райван, Декадо и Ананаис гледаха потеглянето на бежанците. Едрата жена поклати глава, изруга и тръгна обратно към залата на съвета, без да продума. Двамата мъже я последваха. Щом влезе вътре, гневът ѝ избликна.

— Какво, в името на Хаоса, се случва в главите на тия хора?! — извика тя. — Не са ли се нагледали на ужаса на Ческа? Някои от тях са ми приятели от години. Сериозни, интелигентни, мислещи хора. Да умрат ли искат?

— Не е толкова лесно, Райван — каза меко Декадо. — Не са свикнали с действията на злото и не могат да разберат защо Ческа би искал да изколи населението на цял град. Не виждат никакъв смисъл в това. И питаш дали не са видели достатъчно от ужаса му. Не, не са! Виждали са хора с отрязани длани, но зрителите могат да попитат: А дали не го е заслужавал? Чували са за глада и чумата в други места, ала Ческа винаги е имал отговор за това. Той е рядък майстор в това да се отърсва от вината. А и истината е, че хората не искат да знаят. За повечето от тях животът е домът и семейството им, да гледат как децата растат, да се надяват, че следващата година ще е по-добра от тази.

— В Южна Вентрия има малък народ, който живее на един вулканичен остров. На всеки десетина години вулканът бълва пепел, прах и горящи камъни и избива стотици. Ала те остават там и винаги се самоубеждават, че най-лошото е отминало.

— Но не се измъчвай, Райван. Ти направи, каквото можа. Никой не може да иска повече.

Жената се отпусна в стола си и поклати глава.

— Можех и да успея. Около четири хиляди души ще умрат тук. По ужасяващ начин! И всичко това, защото аз започнах война, която не мога да спечеля.

— Глупости! — каза Ананаис. — Защо си причиняваш това, жено? Войната започна, защото хората на Ческа се изсипаха в планините и започнаха да избиват невинни. Ти просто се защити. Къде, по дяволите, щяхме да се намираме, ако просто позволявахме на тези зверства да се случват? И на мен не ми харесва ситуацията; вони по-зле от мъртво от десет дни прасе през лятото, но не е моя вината. Нито пък е твоя. Искаш вина? Обвинявай хората, които дадоха властта на своя император. Обвинявай войниците, които още го следват. Обвинявай Дракона, задето не го свали, когато можеше. Обвинявай майка му, задето го е родила. А сега достатъчно! Всеки мъж и жена там долу имаше свободата да избере. Съдбата им лежи в техните ръце. Не носиш отговорност за тях.