Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

„Мулета“ наричаха членовете на Зелената маймуна, заради някаква битка отпреди двеста години, когато им отнели понитата и ги принудили да носят дисагите си на гръб. Другите племена не бяха забравили това унижение и не позволяваха на Маймуните да го забравят.

— Колцина са? — попита Тенака.

— Откъде да знам? Всичките са ми еднакви.

Тенака повдигна кожената си манерка към устните на мъжа и той отпи алчно.

— А ти от кое племе си? — попита генералът.

— Радвам се, че попита, след като ми предложи вода — отвърна мъжът. — Аз съм Субодай от Копията.

Тенака кимна. Копията бяха мразени от Вълчата глава заради сериозното провинение, че воините им бяха също толкова свирепи и опитни, колкото и техните.

Надирите рядко уважаваха врага. По-слабите противници будеха презрение, а по-силните — омраза. Копията не бяха точно по-силни, но въпреки това попадаха във втората категория.

— Как едно Копие е паднало пред Мулетата? — попита Тенака.

— Късмет — отвърна Субодай и изплю още една мравка. — Понито ми си счупи крака и четирима от тях ми скочиха.

— Само четирима?

— Не се чувствах добре!

— Мисля, че ще те изровя.

— Не си много умен, Вълча глава! Може да се окажа принуден да те убия.

— Не ме притеснява човек, заловен от едва четири Мулета. Реня, изкопай го.

Тенака се отдръпна и седна с кръстосани крака на земята, загледан в хълмовете. Нямаше и следа от движение, но той знаеше, че го наблюдават. Протегна се, за да раздвижи ранения си гръб; през последните пет дни болката бе намаляла значително.

Реня започна да рови в твърдата почва и накрая освободи ръцете на мъжа, които бяха вързани зад гърба му. Щом се освободи, Субодай я избута назад и се заизвива, докато не се измъкна. Без да каже и дума на Реня, той отиде до Тенака и приклекна.

— Реших да не те убивам — каза надирът.

— Много си умен за Копие — отвърна Тенака, без да отмества поглед от хълмовете.

— Така си е. Виждам, че жена ти е дренайка. Мека!

— Харесвам меки жени.

— Да, доста добри неща могат да се кажат за тях — съгласи се Субодай. — Ще ми продадеш ли меч?

— С какво ще ми платиш?

— Ще ти дам понито на някое Муле.

— Щедростта ти е сравнима само със самоувереността ти — отбеляза Тенака.

— Ти си Танцьора, дренайският мелез — каза Субодай и свали покрития с животинска козина елек, за да махне още мравки от набитото си мускулесто тяло.

Тенака не си направи труда да отговаря; гледаше как откъм хълмовете се надига прахоляк, докато мъжете скачаха по седлата.

— Повече от четирима са — каза Субодай. — Та относно този меч…?

— Те си тръгват — каза Тенака. — Ще се върнат с още воини. — Той се изправи на крака, отиде при коня си и се метна на седлото. — Сбогом, Субодай!

— Чакай! — извика надирът. — Ами мечът?

— Не си ми дал понито.

— Ще го получиш. Дай ми време.

— Нямам време. Какво друго можеш да ми предложиш?

Субодай бе хванат в капан. Ако останеше тук без оръжие, щеше да умре до час. Той обмисли дали да не атакува Тенака, но отхвърли идеята — самоувереността във виолетовите очи го смущаваше.

— Нямам нищо друго — отвърна накрая Субодай. — Но виждам, че ти имаш идея.

— Бъди ми брат по оръжие за десет дни и ме отведи при Вълците — предложи Тенака.

Субодай събра храчка и се изплю.

— Това звучи малко по-примамливо от смъртта тук. Десет дни, казваш?

— Десет.

— Днес брои ли се?

— Да.

— Тогава съм съгласен.

Субодай протегна ръка и Тенака я пое, за да го вдигне на седлото зад себе си.

— Радвам се, че баща ми не е жив, за да види този ден — измърмори надирът.

Те потеглиха на север и Субодай се замисли за баща си. Силен мъж и чудесен ездач — но какъв темперамент само.

В крайна сметка темпераментът му го уби. След едно конно състезание, което Субодай бе спечелил, баща му го обвини, че е отпуснал каишите на седлото на кобилата му. Спорът прерасна в юмручен бой и накрая се намесиха кинжалите.

Субодай още си спомняше изненадата, изписана на лицето на баща му, когато ножът на сина му се заби в гърдите му. Един мъж трябва да знае кога да сдържа нрава си.

Надирът се извъртя в седлото и погледна към Реня. Ето това беше добра жена! Може би не добра за Степите… но за много други неща.

В продължение на още девет дни той щеше да служи на Танцьора. След това щеше да го убие и да му вземе жената. Насочи очи към жребците. Чудесни зверове. Внезапно се ухили, когато отново изпита пълната радост на живота.

Щеше да вземе жената.