Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

А конете щеше да запази.

Те щяха да стават за яздене повече от веднъж.

Лейк се потеше обилно, докато въртеше дебелата дървена дръжка, която опъваше кожената тетива на огромния лък обратно до куката. Млад мъж с кожена престилка му подаде хлабаво привързан наръч от петдесет стрели, които той постави в коша на устройството. На тридесет крачки разстояние, в другия край на стаята, двама помощници подпряха дебела дървена врата на стената.

Ананаис седеше в ъгъла, опрял гръб на хладната каменна стена на старата конюшня. До момента зареждането на машината бе отнело десет минути. Той повдигна маската и се почеса по бузата. Десет минути за петдесет стрели! Един стрелец можеше да пусне двойно повече за наполовина по-малко време. Но Лейк наистина се стараеше много и Ананаис не виждаше причина да го обезкуражава.

— Готови? — обърна се Лейк към помощниците в другия край на стаята.

И двамата кимнаха и побързаха да се скрият зад големи чували пшеница и зърно.

Лейк потърси с поглед одобрението на Ананаис, после дръпна връвта. Масивното бутало се стрелна напред и петдесет стрели се забиха в дъбовата врата. Някои я пробиха и отскочиха с искри от стената зад нея. Ананаис пристъпи напред, впечатлен от силата на удара. Вратата беше напълно пробита, особено в средата, където бяха попаднали повече от една трета от стрелите.

— Какво мислиш? — попита нервно Лейк.

— Трябва да се разпръсват повече — каза Ананаис. — Ако този снаряд бъдеше пуснат срещу отряд съчетани, повече от половината стрели щяха да ударят само двама от тях. Но трябва да се разпръсват настрани, не нагоре — можеш ли да го постигнеш?

— Мисля, че да. Но харесва ли ти?

— Имаш ли снаряди за прашка?

— Да.

— Напълни коша с тях.

— Но това ще я разбие — възрази Лейк. — Направена е да изстрелва стрели.

Ананаис положи длан на рамото му.

— Направена е да убива, Лейк. Пробвай така.

Един помощник донесе чувал снаряди, изсипа в коша няколкостотин от големите колкото камъче оловни топчета и зареди механизма за около четири минути.

После Ананаис отиде до машината и хвана връвта.

— Отдръпнете се — нареди той. — И забравете за чувалите. Излезте от стаята.

Помощниците побързаха да се измъкнат и гигантът дръпна връвта. Огромното бутало отново се стрелна напред и снарядите се забиха в дъбовата врата. Звукът беше оглушаващ и дървото се разцепи със стон, като на няколко места падна на земята. Ананаис погледна кожения кош на лъка — беше извит и разкъсан.

— По-добри са от стрели, момче — каза той, когато младият мъж дотича до машината, за да провери кожената тетива и коша.

— Ще го направя от месинг — каза Лейк — и ще разширя разпръсването. Ще са ни нужни две ръчки, по една от всяка страна. И ще им кажа да изпилят снарядите, за да имат два остри върха.

— За колко време ще направиш една? — попита Ананаис.

— Една? Аз вече имам три готови. Промените ще отнемат само ден и тогава ще имаме четири.

— Добра работа, момче!

— Повече ме притеснява как ще ги пренесем в долините.

— Не се безпокой за това — не ни трябват в първата защитна линия. Ще ги отнесем в планините; Галанд ще ти каже къде да ги разположиш.

— Но те ще ни помогнат да удържим линията — възрази Лейк, повишавайки глас.

Ананаис го хвана за ръката и го поведе извън конюшнята, насред свежия нощен въздух.

— Разбери следното, Лейк: нищо не може да ни помогне да удържим първата линия. Нямаме хора. Проходите и пътеките са твърде много. Ако чакаме твърде дълго, ще бъдем обкръжени. Оръжията са добри и ще ги използваме… но назад.

Гневът на младия мъж се стопи, за да бъде заменен от глухо и изтощено примирение. Беше се пришпорвал жестоко няколко дни без почивка — търсеше нещо, каквото и да е, което да обърне хода на битката. Ала той не беше глупак и знаеше, че такова нещо не съществува.

— Не можем да защитим града — каза той.

— Градовете могат да бъдат построени наново — отвърна Ананаис.

— Но мнозина ще откажат да се преместят. Не бих се учудил, ако повечето откажат.

— Значи ще умрат, Лейк.

Младежът свали кожената престилка и седна на една бъчва. Намачка престилката на малка топка и я пусна в краката си. На Ананаис му беше жал за него, защото Лейк бе насочил поглед надолу, към собствените си смачкани мечти.

— Мътните го взели, Лейк, иска ми се да можех да ти кажа нещо окуражително. Зная как се чувстваш… и аз се чувствам така. Обидно несправедливо е врагът да има всички преимущества. Спомням си как един мой стар учител казваше, че зад всеки тъмен облак слънцето чака да те свари жив.