Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Убийте го!

— Ела и си свърши работата сам, чакал нещастен! — извика Катерача. — Джоаким ме наричаше свой приятел и аз съм такъв. В собствения си храм чу думите му, ала въпреки това прати убийци в стаята ми. Безгръбначно псе! Ти позориш прародителя си и нарушаваш най-свещените закони на гостоприемството. Боклук! Слез тук!

— Чухте ме — убийте го! — изкрещя принцът.

Стражите пристъпиха напред с насочени копия.

Катерача снижи меча си и ярките му очи се впиха във водача им.

— Отказвам да се бия с вас — каза той. — Но какво искате да кажа на Джоаким при следващата ни среща? И какво ще му кажете вие , когато извървите пътя до Шеол?

Мъжът се поколеба, а Езичника дотича през двора, стиснал два меча в ръцете си. До него беше Магир.

Стражите се подготвиха за атака.

— Оставете го! — извика Магир. — Той е графът и всички чуха предизвикателството му.

— Слез долу, принце на страхливците — извика Катерача. — Времето ти дойде!

Принцът стъпи на перваза десет стъпки над земята и скочи, а бялата му роба се развя около него. Пристъпи до един страж и взе ятагана му, след което го размаха, за да усети баланса му.

— Сега ще умреш — каза принцът. — Зная, че си лъжец. Не може да си мъртвият граф — ти си измамник!

— Докажи го! — отсече Катерача. — Ела и го докажи. Аз съм най-великият майстор на меча, стъпвал по тази земя. Отблъснах ордите на надирите. Строших острието на Джоаким Сатули. Пристъпи напред и умри!

Принцът облиза устни и се вгледа в пламтящите очи. По бузите му покапа пот и в този миг той разбра, че е обречен. Животът внезапно му се стори твърде ценен, а той беше прекалено важен, за да допусне някакъв демон от дълбините да го примами в битка. Ръката му започна да трепери.

Усети погледите на хората си и погледна наоколо — целият двор бе пълен със сатулски воини. И въпреки това беше сам; никой от тях нямаше да му помогне. Трябваше да атакува, но това означаваше смърт. Той нададе дивашки крясък и се хвърли напред с вдигнат ятаган. Катерача заби меча си в сърцето му, после го издърпа рязко и тялото падна на камъните.

Магир пристъпи към него.

— Сега трябва да си тръгнеш. Ще ти позволят да излезеш от града, но после ще трябва да те последват, за да отмъстят за това убийство.

— Това няма значение за мен — каза Катерача. — Аз дойдох тук, за да ги спечеля. Без тях така или иначе сме изгубени.

— Имаш чеиамите, приятелю. Ние ще те последваме и в ада.

Катерача погледна към мъртвия принц.

— Той дори не се опита да се бие — просто се затича напред, за да умре.

— Той беше псе и син на псе. Плюя на него! — каза Магир. — Не беше достоен за теб, господарю, макар и да беше най-великият майстор на меча от всички сатули.

— Нима? — възкликна Катерача, удивен.

— Да. Но знаеше, че ти си много по-велик, и това знание го унищожи, преди мечът ти да го достигне.

— Значи е бил глупак. Ако само беше…

— Рек — каза Езичника. — Време е да тръгваме. Ще доведа конете.

— Не. Искам Белдер да бъде погребан, преди да напуснем това място.

— Моите хора ще се погрижат — каза Магир. — Но приятелят ти дава мъдър съвет и аз ще доведа конете в двора. Пътят до лагера ни е само час, там можем да починем и да обсъдим плановете си.

— Магир!

— Да, господарю.

— Благодаря ти.

— Това е мой дълг, господарю. Мислех си, че ще те мразя, защото чеиамите не харесват дренайските воини. Ала ти си истински мъж.

— Кажи ми какво са чеиамите?

— Ние сме Кръвопийците, Синовете на Джоаким. Боготворим само един бог: Шали, Духът на Смъртта.

— Колцина сте?

— Само сто воини, господарю. Но не ни съди по броя ни. Гледай броя на мъртвите, които оставяме след себе си.

Мъжът бе заровен до врата, а сухата почва беше плътно отъпкана около него. По лицето му лазеха мравки, а слънцето жулеше бръснатата му глава. Той чу звука на приближаващи коне, ала не можеше да се обърне.

— Чумата да те тръшне и теб, и семейството ти! — изкрещя.

После чу как някой слиза и над него падна милостива сянка. Мъжът вдигна поглед и видя над себе си висока фигура с черна кожена туника и ботуши за езда; не можеше да види лицето му. Една жена поведе конете около него, а новодошлият приклекна.

— Търсим палатките на Вълците — каза той.

— Браво на вас! — каза заровеният и изплю мравка. — А защо ми го казваш? Да не мислиш, че са ме оставили тук, за да показвам пътя?

— Чудех се дали да не те изровя.

— Не бих си правил труда. Хълмовете зад теб са пълни с Мулета. На тях няма да им хареса подобно вмешателство.