Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Свещите в храма внезапно потрепериха, сякаш насред залата бе задухал вятър.

— Ела при нас, приятелю! Води ни.

Пламъците отново затанцуваха — и този път изгаснаха. Катерача облиза устни; Рафир определено не беше измамник.

— Кой призовава Джоаким Сатули? — изтътна дълбок и плътен глас.

Катерача подскочи в стола, защото звукът извираше от гърлото на кльощавия Рафир.

— Кръв от твоята кръв, велики Джоаким — каза принцът. — Тук има човек, който претендира да бъде твой приятел.

— Нека тогава заговори — каза духът. — Твърде често чувам твоят мрънкащ глас.

— Говори! — нареди принцът, обръщайки се към Катерача. — Чу нареждането.

— Ти не можеш да ми заповядваш, отрепко! — извика младият мъж. — Аз съм Рек, Бронзовият граф, и съм живял във времена, когато сатулите бяха истински мъже. Джоаким беше мъж — и мой брат. Кажи ми, Джоаким, как ти се нравят тези синове на синовете ти?

— Рек? Не мога да те видя. Ти ли си?

— Аз съм, братко. Тук, сред тези твои сенки. Защо не можеш да си заедно с мен?

— Не мога да кажа… Толкова много време. Рек! Първата ни среща. Спомняш ли си думите си?

— Помня ги. „И колко струва сега животът ти, Джоаким?“ А ти отвърна: „Един счупен меч“.

— Да, да, помня. Но накрая, важните думи. Думите, които ме доведоха в Дрос Делнох.

— Аз яздех към смъртта си в крепостта и ти го казах. После казах: „Пред себе си нямам нищо, освен врагове и война. Иска ми се да мисля, че съм оставил поне неколцина приятели зад себе си.“ Помолих те да поемеш ръката ми като приятел.

— Рек, наистина си ти! Братко! Как така отново се наслаждаваш на смъртния живот?

— Светът не се е променил, Джоаким. Злото все така се надига като гной от рана. Водя война без съюзници и с малцина приятели. Затова отново дойдох при сатулите, както сторих някога.

— От какво се нуждаеш, братко?

— От воини.

— Сатулите няма да те последват. Нито е редно. Аз те обичах, Рек, защото беше велик човек. Но един дренаец да води избраното племе би било светотатство. Трябва да си отчаян, за да искаш подобно нещо. Но щом нуждата ти е толкова голяма, ти предлагам чеиамите, за да ги използваш както намериш за добре. О, Рек, братко, как копнея да можех да вървя редом с теб отново, с ятаган в ръка! Все още виждам надирите, застанали срещу последната стена, чувам виковете им, пълни с омраза. Ние бяхме истински мъже, нали?

— Бяхме — каза Катерача. — Дори ранен, ти пак беше могъщ.

— Народът ми не живее добре сега, Рек. Овце, водени от кози. Използвай чеиамите добре. И дано Господарят на всичко те благослови.

Катерача преглътна с усилие.

— Той даде ли ти благословията си, приятелю?

— Получих каквото заслужавах. Сбогом, братко.

Младият мъж изпита ужасна тъга и падна на колене, а по бузите му покапаха сълзи. Опита се да потисне риданията, но те не можеха да бъдат спрени. Езичника дотича до него и му помогна да се изправи.

— Толкова мъка имаше в гласа му — каза Катерача. — Изведи ме оттук.

— Чакайте! — нареди принцът. — Церемонията не е свършила.

Ала Езичника не му обърна внимание и почти изнесе Катерача от храма. Нито един сатул не им препречи пътя, когато тръгнаха към стаите си. Там черният мъж помогна на Катерача да легне в покритото със сатен легло и му сипа вода от една каменна кана; беше студена и сладка.

— Чувал ли си някога подобна тъга? — попита го Катерача.

— Не — призна Езичника. — Накара ме да ценя живота. Как го направи? В името на всички богове, това беше ненадминато представление!

— Просто поредната измама. Повръща ми се от нея! Какво умение е нужно, за да измамиш измъчен сляп дух? О, богове. Езичник, та той е мъртъв от над сто години. Двамата с Рек са се срещали рядко след битката — били са от две различни култури.

— Но ти знаеше всички думи…

— От дневниците на графа. Изучавал съм историята внимателно. Срещнали са се, когато сатулите устроили засада на моя предшественик, и Рек надвил Джоаким в единоборство. Били се цяла вечност, докато внезапно мечът на Джоаким не се счупил. Ала Рек го пощадил и това дало началото на приятелството им.

— Избрал си трудна роля. Ти не си майстор на меча.

— Не, и не ми е нужно. Играта е достатъчна. Мисля, че сега ще спя. Богове, изморен съм… и толкова много ме е срам.

— Няма причина да изпитваш срам. Но кажи ми, кои са чеиамите?

— Синовете на Джоаким. Някакъв култ, мисля; не съм сигурен. Остави ме да поспя.

— Почини си, Рек. Заслужил си го.

— Няма нужда да използваш името и насаме.