Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Не искам да споря с теб, Черна маско. Но все някъде в тази отвратителна история някой трябва да поеме отговорността. Войната не е мое дело, както казваш. Но аз се самоизбрах да водя тези хора и всеки загинал ще тежи на моята съвест. Не мога по друг начин. Защото ме е грижа. Разбираш ли това?

— Не — каза просто Ананаис. — Но го приемам.

— Аз го разбирам — каза Декадо. — Но сега трябва да те е грижа за онези, които ти се довериха и тръгнаха в планините. Като вземем бежанците, дошли извън Скода, и хората от града, там горе ни чакат около седем хиляди души. Ще имаме проблеми с храната, хигиената, болестите. Трябва да осигурим начини за свръзка. Провизии, складове и лекарства. Всичко това се нуждае от организация и хора, които да я вършат. А всеки воин, който изгубим от тази страна на войната, е воин, който няма да застане срещу Ческа.

— Ще бъда там и ще организирам всичко — каза Райван. — Мога да извикам двадесетина жени.

— При цялото ми уважение — отвърна Ананаис, — но ще ти трябват и мъже. Когато хората са затворени по този начин, настроенията ескалират бързо и мнозина ще решат, че получават по-малко дажби, отколкото заслужават. Много от мъжете сред бегълците са страхливци — а това често означава, че ще станат агресивни. Ще има крадци, а при толкова жени неизбежно ще се намери и някой, който ще се опита да се възползва.

Очите на Райван запламтяха.

— С всичко това мога да се справя. Повярвай го! Никой няма да оспори заповедите ми.

Ананаис се усмихна широко под маската. В гласа на Райван се чуваха гръмотевици, а квадратната ѝ брадичка стърчеше предизвикателно. Тя вероятно беше права, помисли си той. Мъжът, който застанеше срещу нея, трябваше да е доста смел. А всички смели мъже ги очакваше още по-сериозен противник.

През следващите дни Ананаис раздели времето си между малката армия, пазеща външния периметър, и издигането на поне донякъде стабилна крепост във вътрешния. По-малките пътеки и долини бяха блокирани, а основните проходи — долините Тарск и Магадон — бързо бяха стеснени с канари. През дългите дневни часове коравите планинци от Скода издигаха укрепленията си, търкаляха огромни камъни от хълмовете и ги вкопаваха на мястото им на входовете на долините. Малко по малко стените се издигнаха високо. Наложи се по-опитните занаятчии да построят скрипци и дървени кули, за да могат по-големите канари да се вдигнат с въжета и да бъдат разположени, където са нужни. После ги спояваха със смесица от глина и каменен прах.

Главният строител — и архитект на стената — беше вагрийски преселник на име Лепое. Той бе висок, мургав, оплешивяващ и неуморим. Хората се движеха предпазливо около него, защото той имаше изнервящия навик да гледа през човека и да го игнорира напълно, докато умът му се бори с някакъв архитектурен проблем. А после, когато проблемът му се решеше, усмивката му внезапно ставаше топла и приятелска. Малцина работници успяваха да не изостават от скоростта му и той често работеше до късно през нощта, планирайки подобрения или поемайки водачеството на някоя бригада, която караше да работи на лунна светлина.

Когато стените бяха почти готови, Лепое прибави ново подобрение. Работниците поставиха и закрепиха хитроумно дъски, които оформиха парапет, по който можеше да се ходи, а междувременно външната страна бе намазана с хоросан и изгладена, което я правеше по-трудна за изкачване от врага.

Лепое разположи два от огромните лъкове на Лейк близо до центъра на всяка стена. После самият Лейк и дванадесетимата мъже, които бе обучил да боравят с тях, ги изпитаха, за да преценят обхвата и разпръскването на снарядите. До оръжията бяха поставени чували със снаряди, както и няколко хиляди стрели.

— Всичко изглежда много стабилно — каза Торн на Ананаис. — Но това определено не е Дрос Делнох!

Гигантът отиде до укрепленията на Магадон, за да прецени потенциалните посоки, от които можеха да бъдат атакувани. Стените обезсмисляха конницата на Ческа, ала съчетаните нямаше да имат проблем да ги изкачат. Лепое бе направил чудо, издигайки ги на височина петнадесет стъпки, ала това нямаше да бъде достатъчно. Оръжията на Лейк щяха да нанесат жестоки поражения на около тридесет крачки от стената, но на по-близко разстояние щяха да са безполезни.

Ананаис прати Торн да прекоси с кон двете мили път до Тарск. После накара двама мъже да пробягат същото разстояние. Пътуването отне на Торн по-малко от пет минути, а на бегачите им бяха нужни почти дванадесет.