Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Черепоносеца е хан. Така твърди той. Но Мълвящия нож има армия от осем хиляди. Племето се разцепи.

— Значи сега не само надири избиват надири, но и Вълци разкъсват Вълци?

— Светът е такъв — каза отново водачът.

— Кой е по-близо?

— Черепоносеца. На два дни път на североизток.

— Ще почина тук през нощта. Утре ще ида при него.

— Той ще те убие, Танцьоре!

— Трудно е да бъда убит. Кажи го на младите мъже в селото.

— Чух те. — Водачът стана, за да излезе от палатката, ала спря на входа. — За да управляваш ли си се върнал?

— Върнал съм се у дома.

— Изморих се да бъда нотас — каза мъжът.

— Пътуването ми е опасно — отвърна Тенака. — Както сам каза, Черепоносеца ще иска смъртта ми. А ти имаш малцина воини.

— В предстоящата война някоя от фракциите ще ни изтреби — каза мъжът. — Но у теб има величие. И ако желаеш, ще те последвам.

Внезапно Тенака изпита покой. Вътрешен мир сякаш извираше от земята под краката му, от далечните сини планини, от шепота на дългите треви на Степите. Той затвори очи и отвори уши за музиката на тишината. Всяка частица от тялото му беше настроена за повика на земята.

У дома!

След четиридесет години Тенака Хан бе научил смисъла на тези думи.

Очите му се отвориха. Водачът стоеше неподвижно, загледан в него; много пъти беше виждал хора в транс и винаги го изпълваше възхищение и тъга, че той самият никога няма да изпита същото.

Тенака се усмихна.

— Последвайте ме — каза той на мъжа, — и ще ви дам света.

— Вълци ли ще бъдем?

— Не. Ще бъдем Възходът на надирите. Ще бъдем Дракона.

Призори четиридесетимата мъже на нотасите, с изключение на тримата съгледвачи, седяха в две редици пред палатката на Тенака. Зад тях бяха децата — осемнадесет момчета и три момичета. Последни бяха петдесет и двете жени.

Субодай стоеше на разстояние от групата, удивен от новото развитие. В това нямаше никакъв смисъл. Кой би искал да създаде ново племе в навечерието на гражданска война? И какво щеше да спечели Тенака от тази смотана сбирщина козари? Воинът Копие не разбираше; затова отиде до една празна палатка и се почерпи с малко меко сирене и парче твърд черен хляб.

Какво значение имаше?

Когато слънцето стигнеше зенита си, той щеше да помоли Тенака да го освободи от уговорката им, да си вземе шестте понита и да се върне у дома. Четири понита щяха да му купят чудесна жена и можеше да си почине известно време сред западните хълмове. Почеса се по брадата, чудейки се какво ли ще се случи с Тенака Хан.

Внезапно изпита странно нежелание да си тръгне. В суровия свят на Степите рядко се случваше нещо наистина интересно. Бой, обич, чукане, ядене. Тези четири действия не можеха да носят безкрайно разнообразие! Субодай беше на тридесет и четири години и бе напуснал Копията по причина, която никой от тях не можеше да разбере:

Беше му скучно!

Той излезе под слънцето. Козите се лутаха в покрайнините на селото близо до въжетата на понитата, а високо над тях един ястреб кръжеше в търсене на плячка.

Тенака Хан излезе от палатката си и застана пред нотасите със скръстени пред гърдите ръце и безизразно лице.

Водачът отиде до него, падна на колене, приведе се ниско и целуна краката му. Един по един всички нотаси го последваха.

Реня гледаше сцената от палатката. Цялата церемония я тревожеше, както и почти незабележимата промяна, която усещаше у любимия си.

Предната нощ, докато лежаха заедно под кожите, Тенака бе правил любов с нея. Тогава в съзнанието ѝ пламнаха първите искри на страха. Страстта бе там, тръпката от докосването и възбудата, която я оставяше без дъх. Ала Реня усещаше нещо ново в него и не можеше да го разбере. Някъде в него се бе отворила порта, а друга се беше затръшнала. Любовта бе скрита и заключена. Но какво я беше заменило?

Сега тя гледаше мъжа, когото обичаше, докато церемонията продължаваше. Не можеше да види лицето му, ала виждаше лицата на новите му последователи: те сияеха.

Когато и последната от жените отстъпи, Тенака Хан се обърна, без да продума, и отново влезе в палатката. Тогава искрите в Реня се превърнаха в огън, защото лицето му отразяваше онова, в което се бе превърнал. Той вече не беше воин от два свята. Дренайската му кръв бе изсмукана от Степите и бе останал чист надир.

Реня отмести поглед.

До обед жените бяха разглобили палатките и ги бяха натоварили на каруци. После събраха козите и новото племе потегли на североизток. Субодай не бе пожелал да бъде освободен и яздеше редом с Тенака и водача на нотасите, Гитаси.