Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тенака примигна, докато очите му се нагаждаха към светлината. Факлите не се бяха възпламенили внезапно. Те бяха светили през цялото време… ала зрението му бе отнето.

— Нека ти покажа нещо, Тенака — каза Аста Хан и го отведе извън пещерата. — Това е пътят, който те доведе до мен.

Право пред тях зееше просторна бездна, над която се точеше тънък каменен мост без парапет.

— Ти прекоси моста сляп. Така че да, бил си призован. Последвай ме!

Древният шаман го отведе през моста до малка стая, близо до входа на основната пещера. Там седнаха на черга от козя кожа.

— Какво желаеш от мен? — попита Аста Хан.

— Обяви Съревнованието на шаманите.

— Черепоносеца няма нужда от Съревнованието. Той превъзхожда враговете си и ще спечели с обикновена битка.

— Хиляди наши братя ще умрат.

— Такива са надирските обичаи, Тенака.

— Съревнованието на шаманите ще доведе само до смъртта на двама.

— Говори направо, млади момко! Без Съревнованието ти нямаш шанс да управляваш. С него шансът ти става едно от три. Наистина ли те е грижа за гражданската война?

— Грижа ме е. Аз нося мечтата на Улрик. Искам да изградя нация.

— Ами твоите дренайски приятели?

— Остават си мои приятели.

— Аз не съм глупак, Тенака Хан. Живял съм много, много години и мога да чета сърцата на хората. Дай ми ръката си и ми позволи да прочета сърцето ти. Но знай следното — ако в него криеш измама, ще те убия.

Тенака протегна ръка и старецът пое дланта му.

В продължение на няколко минути те стояха в тази поза, а после Аста Хан го пусна.

— Властта на шаманите се поддържа по много начини. Но ние много рядко манипулираме директно насоките на племената. Разбираш ли?

— Разбирам.

— В този случай смятам да изпълня молбата ти. Но когато Черепоносеца научи за това, той ще прати своя екзекутор. Ще има предизвикателство — той няма друг избор.

— Ясно ми е.

— Искаш ли да научиш за него?

— Не. Няма значение кой е.

— Уверен си.

— Аз съм Тенака Хан.

Долината на Гробницата се простираше между два железносиви планински върха, известни като Гигантите. Самият Улрик бе избрал това място за своето погребение. Великият боен главатар бе сметнал за забавно, че тези безсмъртни пазители ще бдят над смъртните му останки. Самата гробница бе изградена от пясъчник, покрит с мрамор. Четири хиляди роби бяха умрели, докато строяха монолита, оформен като короната, която Улрик никога не сложи на главата си. Шест заострени кули обграждаха белия купол и по всяка повърхност бяха изписани огромни руни, разказващи на света и всички бъдни поколения, че тук лежи Улрик Завоевателя, най-великият надирски главатар.

Ала типично за него, Улрик не бе пропуснал да прояви чувството си за хумор дори върху този бял колос. Единствената статуя, показваща хана, го изобразяваше яхнал понито си и с кралска корона на главата. Разположена шестдесет стъпки над земята зад извития портал, тя трябваше да изобразява Улрик, чакащ пред стените на Дрос Делнох — единственото му поражение. На главата му беше короната, поставена там от вентрийски скулптори, които не бяха осъзнали, че един мъж може да командва армия от милиони, без да бъде крал. Това бе тънка шега, но Улрик щеше да ѝ се наслади.

На изток и запад от гробницата лагеруваха армиите на двамата противници: Шират Мълвящия нож и Цубой Черепоносеца. Повече от сто и петдесет хиляди воини чакаха резултата от Съревнованието на шаманите.

Тенака поведе хората си в долината. Яздеше изпънат на седлото на дренайския си жребец, а до него Гитаси изпита внезапен приток на гордост. Той вече не беше нотас — отново можеше да се нарече мъж.

Тенака Хан отведе коня си до една поляна южно от гробницата и слезе от седлото. Мълвата за пристигането му бе плъзнала из двата лагера и стотици воини се приближаваха.

Жените на Гитаси започнаха да издигат палатките, докато мъжете се грижеха за понитата и сядаха около Тенака Хан. Той също седна с кръстосани крака на земята, загледан във великата гробница. Умът му бе затворен за наблюдателите.

Над него падна сянка. Той изчака няколко секунди, за да се натрупа обидата, после плавно се изправи на краката. Този момент трябваше да дойде — това бе първият ход от не твърде фина игра.

— Ти ли си мелезът? — попита мъжът.

Беше млад, малко над двадесетгодишен и висок за надир. Тенака Хан го изгледа хладно и отбеляза равновесието му, стройните бедра и широките рамене, силните ръце и широките гърди. Мъжът беше майстор на меча и пламтеше от самочувствие. Явно това бе екзекуторът.