Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Субодай и Гитаси бързо дойдоха до огъня, където Тенака Хан тихо привършваше вечерята си.

— Защо? — попита Субодай. — Защо не ни убиха?

Тенака се ухили, после се прозина пресилено.

— Изморен съм. Мисля, че ще си легна.

В долината отвъд лагера Ингис получи същия въпрос от сина си Сембер.

— Не мога да го обясня — отвърна той. — Не би могъл да разбереш.

— Помогни ми да разбера! Той е мелез, следван от нотаски боклуци. И дори не поиска от теб да се присъединиш към него.

— Поздравления, Сембер! В повечето случаи не можеш да схванеш и най-простите нюанси, но този път надмина себе си.

— Какво означава това?

— Просто е. Ти се натъкна точно на причината да не го убия. Това е човек без никакъв шанс за успех, изправен пред боен главатар, командващ двадесет хиляди воини. Ала той не поиска помощта ми. Запитай се защо.

— Защото е глупак.

— Скъпи ми Сембер, понякога си мисля, че майка ти е имала таен любовник. И като те гледам, се чудя дали не е бил някой от козлите…

Тенака чакаше в тъмнина и тишина, докато звуците на движение в малкия лагер не затихнаха. После надигна покривалото на входа на палатката си и се загледа в стражите. Очите им следяха дърветата около лагера и не ги вълнуваше какво се случва вътре. Тенака се измъкна от палатката, прегърнал лунните сенки на извитите дървета, докато бавно се прокрадваше към тъмнината на горите.

Движи се предпазливо в продължение на няколко мили, докато земята се надигаше и спускаше към далечните хълмове. Излезе от гората около три часа преди съмване и бавно започна да се катери. Далече долу и вдясно се намираше покритата с мрамор гробница на Улрик — а също и армиите на Мълвящия нож и Черепоносеца.

Гражданската война беше неизбежна и Тенака се надяваше да убеди бъдещия хан, че ще му бъде изгодно да подкрепи дренайските бунтовници. Златото беше рядкост в Степите. Сега нещата трябваше да бъдат различни.

Той продължи да се катери, докато не видя отвесна скална стена, надупчена от пещери. Тенака бе идвал тук веднъж, преди много години, когато Джонгир Хан беше присъствал на съвет на шаманите. Тогава той седеше с децата и внуците на хана извън пещерите, докато Джонгир бродеше в мрака. Мълвеше се, че в тези древни места се извършват злокобни ритуали и никой не може да влезе непоканен. Шаманите твърдяха, че тези пещери са порти към ада, където зад всеки ъгъл се крият демони.

Тенака достигна входа на най-голямата пещера и се поколеба. Спря се, за да успокои ума си.

Няма друг начин, каза си.

И влезе.

Озова се в пълен мрак. Препъна се. После продължи, протегнал ръце пред себе си.

Докато коридорът се извиваше с резки завои, разклонения и сливания с други проходи, Тенака потуши паниката, която започваше да се надига у него. Чувстваше се като в пчелна пита. Можеше да броди изгубен в пълна слепота, докато не умре от глад и жажда.

Продължи, опипвайки пътя си по студената стена. Внезапно тя свърши. Тенака не спря, а направи нова крачка напред с протегнати ръце. Хладен въздух докосна лицето му. Той застана неподвижен и се ослуша. Имаше усещане за широко пространство около себе си, но и нещо повече — усети човешко присъствие.

— Търся Аста Хан — каза воинът и гласът му проехтя в пещерата.

Тишина.

Отляво и отдясно се разнесе тихо шумолене и Тенака застана неподвижен, скръстил ръце пред гърдите си. Докоснаха го ръце — десетки ръце. Усети как някой вади меча от ножницата му и кинжала от канията. После ръцете се отдръпнаха.

— Кажи си името! — нареди глас, сух и враждебен като пустинен вятър.

— Тенака Хан.

— Много години минаха, откак бе сред нас.

— Сега се завърнах.

— Очевидно.

— Не си тръгнах по своя воля. Надирите ме отпратиха.

— Заради собствената ти безопасност. Иначе щеше да бъдеш убит.

— Може би.

— Защо си се върнал?

— Това не е лесен въпрос.

— Разполагаш с време да отговориш.

— Дойдох да помогна на приятел. Дойдох, за да събера армия.

— Дренайски приятел?

— Да.

— И после?

— После земята ми проговори.

— Какви бяха думите ѝ?

— Нямаше думи. Заговори ми в тишина, в сърцето и душата ми. Приветства ме като свой син.

— Да дойдеш тук, без да си бил призован, означава смърт.

— Кой решава какво е призоваването? — попита Тенака.

— Аз.

— Тогава кажи ми, Аста Хан — призован ли съм бил?

Тъмнината се вдигна от очите на Тенака и той откри, че се намира в огромна зала. Навсякъде светеха факли. Стените бяха гладки и в тях блестяха кристали във всевъзможни цветове, а от огромния купол на тавана като ярки копия висяха кристални сталактити. Пещерата бе претъпкана с хора — шамани от всички племена.