Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— А ти кой си, дете? — попита Тенака.

— Аз съм пълнокръвен надирски воин и син на надирски воин. Отвратен съм, че един помияр е застанал пред гроба на Улрик.

— Тогава можеш да се отдръпнеш и да продължиш да лаеш някъде другаде — отвърна Тенака.

Мъжът се усмихна.

— Да спрем с тези глупости — каза той гладко. — Тук съм, за да те убия. Това е очевидно. Да започваме.

— Много си млад, за да търсиш смъртта — каза Тенака. — А аз не съм достатъчно стар, за да ти откажа. Какво е името ти?

— Пурцай. Защо желаеш да го знаеш?

— Ако трябва да убия брат, искам да зная името му. Това значи, че някой ще го запомни. Извади меча си, дете.

Тълпата се оттегли, оформяйки огромен кръг около противниците. Пурцай извади извита сабя и кинжал. Тенака щеше да използва собствения си къс меч и кинжала на Субодай, който Копието му хвърли.

После дуелът започна.

Пурцай беше добър — много по-умел от повечето надири. Краката му бяха невероятно пъргави и демонстрираше изключителна гъвкавост в сравнение с набитите воини на народа му. Скоростта му бе зашеметяваща и имаше нерви от стомана.

Умря за по-малко от две минути.

Субодай пристъпи самоуверено напред с ръце на хълбоците, загледан в тялото. После го изрита свирепо и се изплю върху него. Ухили се към воините, събрали се наоколо, и се изплю отново. Пъхна крак под тялото и го обърна по гръб.

— Това ли беше най-добрият сред вас? — обърна се той към тълпата и поклати глава в подигравателно съжаление. — Какво ли ще стане сега с Вълците?

Тенака Хан отиде до палатката си и се приведе, за да влезе вътре. Там го очакваше Ингис, седнал с кръстосани крака на косматата черга и надигнал в ръка бокал с нийс — алкохол, дестилиран от козе мляко. Тенака седна срещу бойния главатар.

— Не ти отне много време — каза Ингис.

— Той беше млад и имаше да учи още много.

Другият надир кимна.

— Посъветвах Черепоносеца да не го праща.

— Той нямаше друг избор.

— Така е. Е… и сега си тук.

— Нима се съмняваше?

Ингис поклати глава и свали бронзовия си шлем, за да се почеше по оредяващата сива коса.

— Въпросът сега е какво да те правя, Танцьоре?

— Смущава ли те този въпрос?

— Да.

— Защо?

— Защото съм в капан. Искам да те подкрепя, тъй като вярвам, че ти си бъдещето. Ала не мога, защото съм се заклел във вярност на Черепоносеца.

— Сложен проблем — съгласи се Тенака Хан и също взе бокал с нийс.

— Какво да правя? — попита Ингис и Тенака се загледа в силното му честно лице.

Трябваше само да го поиска, и воинът беше негов — щеше да наруши клетвата си към Черепоносеца и да закълне себе си и воините си в негова служба. Тенака беше изкушен, ала устоя. Ингис нямаше да бъде същият, ако нарушеше клетвата си. Това щеше да го измъчва до края на живота му.

— Тази нощ започва Съревнованието на шаманите — каза накрая Тенака. — Онези, които желаят да водят, ще бъдат изпитани и Аста Хан ще обяви новия Боен главатар. Това ще бъде мъжът, когото си се заклел да следваш. Дотогава си обвързан с Черепоносеца.

— А ако той ми нареди да те убия?

— Тогава трябва да ме убиеш, Ингис.

— Ние всички сме глупаци — каза горчиво надирският генерал. — Чест? Какво разбира Черепоносеца от чест? Проклинам деня, в който се заклех да му служа!

— Сега си върви. Изхвърли тези мисли от ума си — нареди Тенака Хан. — Човек прави грешки, но трябва да ги следва. Понякога това е глупаво. Но като цяло няма друг начин да живеем. Ние сме онова, което казваме, но само докато думите ни са железни.

Ингис се изправи и се поклони. След като излезе, Тенака напълни наново бокала и се излегна на дебелите възглавници, пръснати върху чергата.

— Излез, Реня! — извика той и момичето пристъпи от сенките на спалнята, за да седне до него и да поеме дланта му в своята.

— Изплаших се за теб, когато онзи воин те предизвика.

— Времето ми още не е дошло.

— Той би казал същото — изтъкна тя.

— Да, но ако го беше сторил, щеше да сгреши.

— А ти толкова ли си се променил? Безгрешен ли си вече?

— Аз съм си у дома, Реня. Чувствам се различно. Не мога да го обясня и още не съм се опитвал да го осмисля. Но е прекрасно. Преди да дойда тук, бях непълноценен. Самотен. Сега съм цял.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбираш. Смяташ, че те критикувам; чуваш ме да говоря за самота и почваш да се чудиш. Не ме разбирай погрешно. Обичам те и ти си извор на неспирна радост. Но целта ми не беше ясна и аз бях онова, което шаманите ме наричаха като дете: Принцът на Сенките. Бях сянка в свят на каменна реалност. Сега вече имам цел.