Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Пътеката продължи да се извива наляво и надясно и ездачите се пораздалечиха един от друг. Тенака се приближи до мъжа пред себе си точно преди следващия завой.

— Ехо! — извика той. — Почакай!

Мъжът придърпа юзди и другарите му изчезнаха от поглед.

— Какво има? — попита ездачът.

Тенака се изравни с него и посочи към небето. Когато надирът вдигна поглед, юмрукът на Тенака се заби във врата му и той падна от седлото, без да издаде звук. Напред прозвучаха триумфиращи викове. Тенака изруга и пришпори понито си в галоп. Точно отвъд завоя видя Субодай и Реня, изправени срещу седемте ездачи с мечове в ръка.

Той удари линията на надирите като гръмотевица и копието му събори един ездач от седлото. После мечът му излетя от ножницата и втори мъж падна с писъци.

Субодай нададе боен вик и пришпори жребеца си напред. Парира див удар и мечът му се стрелна надолу, за да се забие в ключицата на противника му. Мъжът изсумтя, ала раната не беше фатална и той атакува отново. Субодай се сниши над седлото, когато мечът на надира изсвистя във въздуха, а после майсторски изкорми врага си.

Двама ездачи атакуваха Реня, решени да хванат лесна плячка. Посрещна ги обаче свирепо ръмжене и тя скочи от седлото към първия, събаряйки го заедно с понито му. Кинжалът ѝ преряза гърлото му толкова бързо, че той не изпита болка и дори не разбра на какво се дължи внезапната нарастваща слабост. Реня бързо се изправи и нададе смразяващия кръвта крясък, който бе ужасил бандитите в Дренай. Понитата се изправиха на задни крака от ужас и най-близкият ѝ противник изпусна копието, стискайки юздите с две ръце. Момичето скочи и заби юмрук в слепоочието му. Той падна от седлото, помъчи се да се изправи, ала се свлече, изгубил съзнание.

Оцелелите двама надири се спуснаха в бягство, а Субодай приближи коня си до Тенака.

— Тази твоя жена… — прошепна той и се почука по слепоочието. — Луда е като лунно псе!

— Обичам ги луди — каза Тенака.

— Движиш се добре, Танцьоре! Мисля, че си повече надир, отколкото дренаец.

— Някои не биха сметнали това за комплимент.

— Глупаци! Нямам време за глупаци. Колко от понитата мога да задържа? — попита надирът, оглеждайки шестте животни.

— Всичките — каза Тенака.

— Откъде се взе тази щедрост?

— Така не ми се налага да те убивам — отвърна Тенака.

Думите пронизаха Субодай като ледени ножове, но той се насили да се усмихне и отвърна на хладния поглед на виолетовите очи. В тях виждаше знание и това го изплаши. Тенака знаеше за плана му да го ограби и убие. Също толкова сигурно, колкото, че козите имат рога.

Той сви рамене.

— Щях да изчакам, докато уговорката ни приключи.

— Зная. Хайде, да продължаваме.

Субодай потрепери; Тенака не беше човек. После погледна понитата. И все пак, човек или не, благодарение на него щеше да забогатее.

В продължение на четири дни те се движиха на север, заобикаляйки селата и по-големите групи хора, ала на петия ден храната им свърши и се наложи да влязат в село, сгушено край планинска река. То беше малко, имаше не повече от четирийсет мъже. Първоначално бяха принадлежали към племето на Двойния косъм на североизток, ала вследствие на разцепление сега бяха нотаси — „Безплеменни“, което ги правеше лесна плячка за всеки. Те посрещнаха пътниците предпазливо, без да са сигурни дали не са част от по-голяма група. Тенака виждаше как мозъците им работят — надирският закон на гостоприемството гласеше, че посетителите в лагера ти са неприкосновени. Ала излезеш ли сред Степите…

— Далеч ли си от своите? — попита го водачът на нотасите, едър воин с белязано лице.

— Никога не съм далеч от хората си — отвърна Тенака и прие паница, пълна със стафиди и други сушени плодове.

— Спътникът ти е Копие — каза мъжът.

— Преследваха ни Мулета — отвърна Тенака. — Избихме ги и им взехме понитата. Тъжно е, когато надири убиват надири.

— Но такъв е светът — отбеляза водачът.

— Не и по времето на Улрик.

— Улрик отдавна е мъртъв.

— Някои казват, че ще се върне отново — каза Тенака.

— Хората винаги говорят така за великите крале. Улрик е забравено месо и прашни кости.

— Кой води Вълците? — попита Тенака.

— Ти Вълча глава ли си?

— Аз съм каквото съм. Кой води Вълците?

— Ти си Танцьора.

— Така е.

— Защо си се върнал в Степите?

— Защо сьомгата плува срещу течението?

— За да умре — отвърна водачът и се усмихна за първи път.

— Всичко умира рано или късно — отбеляза Тенака. — Някога пустинята, в която се намираме, е била океан. Дори той е умрял, когато светът е паднал. Кой води Вълците?