Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Сигурен ли си, че можем да прекосим оттук? — попита Реня и се уви плътно в наметалото.

— Да. Но може да се наложи да оставим конете.

— Студено е.

— И ще стане по-студено. Имаме да изкачим може би към три хиляди стъпки.

Прекараха нощта сгушени заедно под одеялата. Тенака спа неспокойно. Бе си поставил невъобразима задача. Защо да го следват надирите? Те го мразеха дори повече от дренайците. Воинът от двата свята! Той отвори виолетовите си очи и загледа звездите в очакване на зората.

Тя пристигна с ярко величие, окъпвайки небето в алено — гигантска рана, която кървеше от изток. След бързата закуска двамата отново потеглиха, все по-нагоре сред върховете.

Още сутринта на три пъти им се наложи да слязат, за да позволят на конете да починат, водейки ги сред снега. Далече долу Реня зърна червените наметала на делнохските ездачи.

— Открили са ни! — извика тя.

Тенака се обърна.

— Твърде назад са. Не се безпокой за тях.

Около час преди залез изкачиха един висок склон и земята пред тях внезапно се спусна опасно стръмно. Една тясна пътека се точеше край огромна стена от леден камък; никъде не бе по-широка от шест стъпки.

— Няма да прекосим това, нали? — попита Реня.

— Напротив.

Тенака докосна с пети хълбоците на коня и потегли. Животното се подхлъзна почти веднага, но бързо възстанови равновесието си. Надирът държеше главата му високо и започна да му говори с нисък успокояващ глас. Левият му крак докосваше каменната стена, а десният висеше над огромната бездна; не смееше да премести тежестта си, за да види дали Реня го следва. Конят се движеше бавно, с прилепени към черепа уши и разширени от страх очи. За разлика от понитата на надирите или сатулите, той не бе отгледан за работа сред планините.

Пътеката се виеше до планината, разширявайки се на някои места, но се стесняваше зловещо на други. Накрая стигнаха до лъскава ледена кора. Тенака имаше място само колкото да се плъзне внимателно от седлото. Слезе и се приближи бавно, после коленичи, за да огледа леда. Повърхността бе покрита с пресен сняг, ала под нея ледът бе гладък и плътен.

— Можем ли да се върнем? — попита Реня.

— Не. Няма къде да обърнем конете. А и делнохците сигурно вече са достигнали пътеката. Трябва да продължим.

— През това?

— Ще водим конете — каза Тенака. — Но ако усетиш, че животното започва да пада, не го дръж. Разбра ли?

— Това е глупаво — каза тя, загледана в скалите на стотици крачки под тях.

— Абсолютно съм съгласен — отвърна той намръщен. — Не отделяй очи от стената и не увивай юздите около ръката си — дръж ги свободно. Готова ли си?

Тенака пристъпи върху извитата ледена плоча, поставяйки крака си внимателно на рехавия сняг.

Придърпа юздите, ала конят отказа да помръдне; очите му бяха разширени от страх и си личеше, че е на ръба на паниката. Тенака се върна, уви ръка около шията на животното и зашептя в ухото му:

— Това не е проблем за теб, смело сърце — прошепна той. — В душата си имаш кураж. Това е просто една трудна пътека. Аз ще съм тук с теб. — Говори му няколко минути, като галеше лъскавия му врат. — Вярвай ми, велики. Повърви малко с мен.

Той отново пристъпи върху леда, придърпа юздите и конят го последва. Бавно и с огромно внимание те напуснаха безопасността на пътеката.

Конят на Реня се подхлъзна, ала успя да запази равновесие. Тенака го чу, но не можеше да обърне глава. Твърдата скала бе само на няколко сантиметра разстояние, ала в момента, в който той стъпи на нея, конят му се подхлъзна и изцвили ужасено. Тенака сграбчи юздата здраво с дясната си ръка, а лявата плъзна по скалата, за да се хване за един щръкнал камък.

Докато конят се пързаляше към бездната, Тенака почувства как мускулите на гърба му се опъват болезнено. Сякаш ръцете му бяха извадени от ямките си. Искаше да пусне юздите, ала не можеше; инстинктивно ги беше омотал около китката си и ако конят паднеше, той щеше да бъде повлечен с него.

Също толкова внезапно, колкото бе изгубил равновесие, конят стъпи на твърда скала и се върна на пътеката. Надирът се свлече на земята, подпрял гръб на стената. Конят го погали с муцуна и той го потупа. Китката му кървеше там, където юздата бе захапала плътта.

— Това беше глупаво! — каза Реня, когато достигна безопасността на пътеката.

— Не мога да отрека — отвърна той, — но успяхме. Оттук нататък пътеката е друга и няма много опасности. А не мисля, че дренайците ще ни последват през леда.

— Ти си се родил с късмет, Тенака Хан. Но не го изразходвай целия, преди да сме стигнали надирите.