Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Отговори ми, надирско лайно такова! — изсъска той.

Тенака изплю кръв и облиза подутата си устна.

— Ще проговориш; преди да се зазори, ще ми пееш сладки песни.

— Избоди му очите, Балдур! — каза един от другите обирджии.

— Не. Искам да види всичко.

— Само едното тогава — подкани го мъжът.

— Да — каза Балдур. — Може би само едното. — Той извади кинжала си и се приближи още повече. — Това ще ти хареса ли, надире? Едното ти око да увисне на бузата?

Призрачен вик проехтя в нощта — звучеше високо и зловещо.

— В името на седемте ада, какво беше това? — попита Балдур и се завъртя.

Другите направиха знака на Защитния рог и посегнаха към оръжията си.

— Звучеше близо — каза един нисък мъж с руса брада.

— Котка, може би. Звучеше малко като котка — каза Балдур. — Разпалете огъня. — Двама мъже се забързаха да съберат подпалки, а главатарят се обърна отново към Тенака. — Чувал ли си този звук, надире?

Тенака кимна.

— И какво е?

— Горски демон.

— Не говори глупости! Цял живот съм живял по горите.

Тенака сви рамене.

— Каквото и да е, не ми харесва — каза Балдур. — Е, значи няма да умреш толкова бавно. Ще ти разпоря корема и може да умреш от загуба на кръв. Или пък горският демон ще те спипа!

Ръката му се отдръпна назад…

И в гърлото му се заби стрела с черни пера. За миг Балдур остана неподвижен, като вцепенен. Изпусна ножа и бавно се пресегна да докосне стрелата. Очите му се разшириха, после коленете му поддадоха и той се свлече на земята. Втора стрела прелетя през поляната и се заби в дясното око на бандита с русата брада. Той падна с крясък. Останалите трима се втурнаха към убежището на гората, забравили оръжията си. За момент последва тишина, после откъм дърветата излезе фигура с лък в ръка.

Беше облечена с туника и ловджийски панталони от тънка кафява кожа, а наметалото покриваше косата ѝ. От кръста ѝ висеше тънък къс меч.

— Как си, Тенака? — попита Реня мило.

— Определено се радвам да те видя — отвърна той. — Освободи ме.

— Да те освободя ли? — възкликна тя и приклекна край огъня. — Такъв силен мъж като теб. Хайде стига! Със сигурност не ти трябва помощта на една жена!

— Не е сега моментът за този разговор, Реня. Развържи ме.

— И после ще дойда с теб?

— Разбира се — отвърна Тенака; знаеше, че няма избор.

— Сигурен ли си, че няма да ти се пречкам?

Той стисна зъби в опит да овладее гнева си, а Реня заобиколи дървото и преряза вървите с меча си. Тенака се препъна и падна, когато въжетата го пуснаха, и тя му помогна да стигне до огъня.

— Как ме откри?

— Не беше трудно — отвърна уклончиво момичето. — Как се чувстваш?

— Жив. Едва-едва! Ще трябва да внимавам повече, след като прекосим планините.

Главата на Реня се стрелна нагоре и ноздрите ѝ потрепериха.

— Връщат се — каза тя.

— Проклятие! Намери ми меча!

Тенака се огледа, ала нея я нямаше — беше изчезнала сред дърветата. Той изруга и се изправи със залитане. После сграбчи оръжието си, захвърлено от другата страна на огъня. Изобщо не се чувстваше в състояние да се бие.

Ужасният вой започна отново и кръвта му се смрази. После Реня пристъпи обратно на поляната с широка усмивка на лицето.

— Сега бягат толкова бързо, че не мисля, че ще спрат, преди да са стигнали морето — каза тя. — Защо не поспиш?

— Как го направи?

— Просто имам талант — отвърна момичето.

— Подцених те, жено — каза Тенака и се просна до огъня.

— Отчаяният вопъл на много мъже през вековете — промърмори Реня.

Отново се спускаше нощ, когато Реня и Тенака видяха в далечината изоставената крепост Дрос Кортсуейн, стаена в сенките на планините Делнох. Построена като преграда срещу вагрийска инвазия в дните на Егел, първия Бронзов граф, крепостта не се използваше повече от четиридесет години. Градът, който бе изникнал около нея, също беше изоставен.

— Призрачно, нали? — каза Реня, приближавайки сивата си кобила до Тенака.

— Кортсуейн винаги е била глупост — отвърна Тенака, загледан в самотните укрепления. — Единствената грешка на Егел. Това е едничката крепост на Дренай, която никога не е виждала битка.

Копитата на конете им ехтяха в нощта, докато се приближаваха към главните порти. Дървото бе свалено и каменният проход ги приканваше като беззъба уста.

— Не можем ли да лагеруваме на открито? — попита Реня.

— Твърде много горски демони има — отвърна Тенака и се приведе, за да избегне удара ѝ, насочен към главата му.