Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Групата на Галанд ги удари изотзад като чук наковалня и делнохците се пръснаха. Ананаис се затича напред, викайки на мъжете си да го последват. Внезапно нечий меч поряза хълбока му. Той изсумтя и замахна назад, събаряйки нападателя си на земята. Декадо пришпори коня си към гиганта и протегна лявата си ръка. Ананаис я сграбчи и се хвърли на седлото зад него. Легионери го последваха и воините от Скода се отдалечиха в галоп от лагера. Ананаис хвърли поглед назад, търсейки Торн, и го видя вкопчен в гърба на Галанд.

— Той определено е корав старец! — каза той.

Декадо не каза нищо. Тъкмо бе получил доклад от Балан, чиято задача беше да проучи земята около Дренан, за да разбере как са разположени силите на Ческа. Новините не бяха добри.

Императорът не си бе губил времето.

Съчетаните вече бяха потеглили и нямаше начин Тенака Хан да доведе надирската си армия навреме, за да ги пресрещне.

Според Балан армията щеше да достигне Скодските долини след четири дни.

Единственото, което Тенака можеше да стори, бе да отмъсти за тях, защото нямаше сила на земята, способна да удържи зверовете на Ческа.

Ананаис влезе в града с коня си. Седеше изправен на седлото, ала умората му тежеше като канара. Беше прекарал един ден и две нощи с лейтенантите си и водачите на отряди, за да ги информира за мълниеносния поход на Ческа. Мнозина генерали биха прикрили заплахата, страхувайки се от дезертьори и спад на бойния дух, но Ананаис не вярваше в това. Хората, които очакваха смъртта си, имаха право да знаят какво им предстои.

Ала сега беше изморен.

Градът бе тих, защото зората бе настъпила едва преди два часа, но въпреки това децата, събрали се на улицата, спряха заниманията си, когато Черната маска мина край тях. Конят му едва не се подхлъзна на лъскавите павета и Ананаис повдигна главата му, за да го потупа по врата.

— Уморен си почти колкото мен, а, момче?

Един набит оплешивяващ старец излезе от градината отдясно. Лицето му бе зачервено от гняв.

— Ти! — извика той и посочи ездача.

Ананаис спря коня си и мъжът пристъпи напред, а зад него се бяха струпали двадесетина деца.

— Искаш да говориш с мен ли, приятелю?

— Никакъв приятел не съм ти, касапино! Исках само да видиш тези деца.

— Е, видях ги. Чудесни са.

— Чудесни, а? И родителите им бяха чудесни, но сега гният под Усмивката на демона. И за какво? За да можеш да си играеш с лъскавия си меч!

— Приключи ли?

— Ни най-малко! Какво ще стане с тези деца, когато дойдат съчетаните? Някога и аз бях войник и зная, че не можете да удържите онези адски зверове — ще нахлуят в града и ще избият всичко живо. Какво ще стане тогава с тези деца?

Ананаис докосна с пети хълбоците на коня си и жребецът продължи по улицата.

— Точно така! — извика мъжът. — Избягай от проблема. Но запомни лицата им — чуваш ли?!

Генералът прекоси криволичещите улици и достигна сградата на съвета. Един млад мъж дойде да отведе коня му и Ананаис изкачи мраморните стъпала.

Райван седеше сама в залата, загледана — както често правеше — в избледнялата картина. Беше отслабнала през последните няколко дни. Отново носеше ризницата и широкия колан, а тъмната ѝ коса бе отметната назад и вързана на тила.

Тя се усмихна, когато го видя, и му посочи един стол до нея.

— Добре дошъл, Черна маско — каза жената. — Ако носиш лоши новини, задръж ги за малко. Имам си достатъчно мои.

— Какво е станало? — попита Ананаис.

Райван махна с ръка и затвори очи, неспособна да заговори. После пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Слънцето свети ли? — попита.

— Да, жено.

— Добре! Искам да видя слънцето над планините. То носи обещание за живот. Ял ли си?

— Не.

— Тогава нека идем в кухнята и да намерим нещо. Ще похапнем в градината на кулата.

Те седнаха в сянката на един гъст разцъфтял храст. Райван бе взела комат черен хляб и малко сирене, ала никой от двамата не ядеше. Тишината им носеше спокойствие и уют.

— Чувам, че сте имали късмет да се измъкнете живи — каза накрая жената. — Как е раната ти?

— Аз оздравявам бързо, жено. Раната не беше дълбока, а шевовете ще издържат.

— Синът ми, Лукас… умря снощи. Трябваше да отрежем крака му… гангрена.

— Много съжалявам — каза неумело Ананаис.

— Той беше много смел. Сега ми останаха само Лейк и Равена. Скоро няма да има никой. Как се стигна дотук?

— Не зная. Допуснахме един луд да заграби властта.

— Наистина ли го допуснахме? На мен ми се струва, че един човек може да има само толкова власт, колкото му дадем. Може ли Ческа да мести планини? Може ли да изгаси звездите? Може ли да каже на дъжда да завали? Та той е само един човек! Ако всички му се опълчат, ще падне. Но те не го правят, нали? Твърди се, че има армия от четиридесет хиляди мъже. МЪЖЕ. Дренайци! Готови да потеглят на поход срещу други дренайци. По време на Надирските войни поне знаехме кой е врагът ни. А сега няма враг. Само провалени приятели.