Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Не е честно! — каза Галанд. — Твоят жребец е няколко длани по-висок и е отглеждан за скорост!

— Но пък аз тежа повече от вас двамата, взети заедно — отвърна Ананаис.

Торн не каза нищо, само се ухили и поклати глава. Харесваше гиганта и приветстваше промяната, която бе настъпила у него, откакто русата жена се бе преместила в колибата му. Сега изглеждаше по-жив — повече в единение със света.

Любовта правеше това с хората. Торн се бе влюбвал много пъти и дори на шестдесет и две се надяваше на поне още два или три романса. Имаше една вдовица, чиято ферма се намираше по високите самотни хребети на север; често я посещаваше за закуска. Тя все още не бе омекнала към него, но рано или късно и това щеше да стане — Торн познаваше жените. Нямаше нужда да бърза… Нежни думи, това беше начинът. Задавай им въпроси за тях, интересувай се. Повечето мъже преминаваха през живота си, решени да се хвърлят в леглото в първия момент, в който жената им го позволи. Безумие! Първо говори. Научи достатъчно. После пипай, нежно, с обич. Внимателно. После обичай и се позадръж. Торн се бе научил отрано, защото беше роден грозен. Другите мъже го ненавиждаха за успеха му, но никога не си даваха труда да се поучат от него. Глупаци!

— Още един керван от Вагрия тази сутрин — каза Галанд и почеса брадата си. — Но златото в хазната намалява. Тези проклети вагрийци са удвоили цените си.

— Такъв е пазарът — отвърна Ананаис. — Какво донесоха?

— Върхове за стрели, желязо, малко мечове. Най-вече брашно и захар. О, да — и доста кожа. Лейк я поръча. Сигурно имаме достатъчно храна до края на месеца… но не повече.

Сухият кикот на Торн пресече думите на Галанд.

— Какво е смешното?

— Ако сме още живи след месец, с радост ще изтърпя глада!

— Бегълците още ли прииждат? — попита Ананаис.

— Да — отвърна Галанд. — Но броят им намалява. Мисля, че можем да се справим. Сега армията наброява две хиляди души, но сме разпръснати твърде нашироко. Не ми харесва това чакане. Драконът изхождаше от идеята, че първият удар е жизненоважен.

— Нямаме избор — каза Ананаис. — Трябва да удържим възможно най-широка линия в продължение на следващите няколко седмици. Ако отстъпим, те просто ще нахлуят. В момента не са взели решение как да постъпят.

— Мъжете започват да нервничат — вметна Торн. — Не е лесно просто да седиш — това ги кара да мислят, да се чудят, да си представят разни неща. Райван върши чудеса, пътува от долина в долина, подхранва смелостта им и ги нарича герои. Но това може да не е достатъчно. Победата ни беше опияняваща, Ананаис, но онези, които пропуснаха битката, сега надвишават числено мъжете, които участваха в нея. Не са обучени. И са нервни.

— Какво предлагаш?

Торн се ухили с кривата си усмивка.

— Аз не съм генерал. Ти ми кажи!

Кафас се отдалечи от палатките и просна черното си наметало на сухата земя. Свали тъмния си шлем и се излегна. Звездите светеха ярко, ала той нямаше очи за тях. Нощта бе хладна и чиста, но Кафас мразеше празнотата. Копнееше за убежището на Храма и наркотичните оргии. Музиката на стаята за мъчения, сладките молби на жертвите. Именно радост му липсваше тук. Смях.

Между мъчителя и жертвата се оформяше специална връзка. Първо идваха упорството и омразата. После сълзите и писъците. После молбите. И накрая, след като духът бъдеше пречупен, следваше особен вид обич. Кафас изруга шумно и се изправи. Възбудата събуждаше гнева му. Той бръкна в малката кожена кесия, висяща на бедрото му, и извади дълго листо лорасиум. Смачка го на топчица, постави го в устата си и започна да дъвче бавно. Когато соковете започнаха да действат и умът му заплува в мъгла, той чу сънищата на спящите войници и бавните гладни мисли на язовеца, скрит в храстите вдясно от него. Кафас ги изолира и принуди ума си да проиграе отново сцена от близкото минало, когато доведоха в стаята за мъчения малко момиченце…

Внезапно го заля вълна от безпокойство и той върна рязко ума си към настоящето, а очите му се стрелнаха към тъмните сенки в дърветата.

Пред него се появи ярка светлина, после потрепери и се преля във формата на воин, облечен в сребърна броня. На раменете си имаше бяло наметало, чиито краища се вееха под ветровете на Духа.

Кафас затвори очи и скочи от тялото си, с черен призрачен меч в ръка и тъмен щит, закачен за другата. Воинът отблъсна атаката му и отстъпи.

— Ела тук и умри — предложи тамплиерът. — Дванадесет от вас вече са мъртви. Ела и се присъедини към тях!