Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Нека отсечем проклетите им глави!

Колибата бе окъпана в мекия червен блясък на слабия огън. Ананаис лежеше в леглото, положил глава на едната си ръка. Валтая седеше до него и втриваше масло в раменете и гърба му — масажираше мускулите му и отпускаше възлите напрежение около гръбнака му. Пръстите ѝ бяха силни и бавните ритмични движения на ръцете ѝ го успокояваха. Той въздъхна и се унесе в полусън, в който виждаше картини от по-ярки дни.

Когато пръстите ѝ започнаха да горят от умора, тя ги вдигна от широкия му гръб, за да потърка длани известно време. Дишането му стана по-дълбоко. Валтая го покри с одеяло, после придърпа стол до леглото и седна, загледана в разкъсаното му лице. Възпаленият белег под окото му изглеждаше по-хладен и сух; тя внимателно втри масло в кожата. Ананаис изсумтя леко, когато маслото проникна в кръглите дупки, където трябваше да бъде носът му. Валтая се облегна в стола и тъгата ѝ се засили. Той беше прекрасен човек и не заслужаваше подобна съдба. Дори само да го целуне бе коствало цялата ѝ значителна смелост и дори сега не можеше да погледне лицето му, без да изпита отвращение. И въпреки това го обичаше.

Животът беше жесток и неизразимо тъжен.

Валтая бе спала с мнозина мъже през живота си. Някога беше призвание, после професия. Във втория период мнозина грозни мъже бяха идвали при нея и с тях тя се бе научила да крие чувствата си. Сега изпитваше благодарност за уроците, защото когато свали маската на Ананаис, изпита две чувства едновременно. Едното беше неистов ужас от осакатеното лице. Другото бе страховитото напрежение в очите му. Колкото и да беше силен, в този миг той бе изграден от кристал. Сега тя насочи поглед към косата му — гъсто накъдрена златна нишка, прорязана на места от сребро. Златния! Колко красив трябваше да е бил някога. Като бог. Тя прокара ръка през собствената си коса и я отметна от очите си.

Беше изморена. Изправи се и се протегна. Прозорецът бе отворен отчасти и тя го разтвори широко. Долината отвън бе смълчана под ятагана на луната.

— Иска ми се да бях отново млада — прошепна тя. — Тогава щях да се омъжа за онзи поет.

Катан се носеше над планините и копнееше тялото му да може да лети толкова високо, колкото духа му. Искаше да вкуси въздуха, да усети суровите ветрове с кожата си. Под него планините Скода се издигаха като върхове на копия. Той полетя по-високо и върховете придобиха нов вид. Катан се усмихна.

Скода се бе превърнала в каменна роза с назъбени венчелистчета на зелено поле. Пръстени от извисяващ се гранит, които се свързваха и оформяха огромен цвят.

На североизток успя с мъка да различи крепостта Делнох, а на югоизток се издигаха блестящите градове на дренайците. Всичко бе толкова красиво. Оттук не се виждаха жестокостта, мъченията и ужасът. В небето нямаше място за хора с малки умове и безгранична амбиция.

Той отново се върна към розата на Скода. Външните цветчета криеха девет долини, през които можеше да премине армия. Катан ги огледа една по една, преценявайки формите и разположението им, представяйки си редиците войници — атакуващите конници и отстъпващата пехота. Когато се увери, че е запомнил всичко, той се насочи към втория пръстен. Тук имаше само четири основни долини, но и три коварни прохода си проправяха път през открити пасбища и горите отвъд тях.

В центъра на розата планините се нагъваха единствено от два прохода от изток — долините, известни като Тарск и Магадон.

Мисията му бе приключила, така че се върна в тялото си и докладва на Декадо. Не можеше да му даде надежда.

— Във външния пръстен има девет основни долини и десетки тесни проходи. Даже във вътрешния около Кардуил има два подстъпа за атака. Армията ни не може да удържи дори единия. Невъзможно е да се планира защита, която има шанс за успех. И като казвам успех, имам предвид да отблъснем една-единствена атака.

— Не казвай нищо на никого — нареди Декадо. — Аз ще говоря с Ананаис.

— Както желаеш — отвърна хладно Катан.

Декадо се усмихна.

— Съжалявам, Катан.

— За какво?

— За това, което съм — отвърна воинът и тръгна нагоре по хълма, докато не достигна високия хребет, гледащ към няколко от широките долини. Това бе добра земя — изолирана и мирна. Почвата не беше богата като в Сентранските равнини на североизток, ала при внимателна грижа фермите процъфтяваха и добитъкът дебелееше от тревата на пасбищата.

Семейството на Декадо бяха фермери далече на изток и той предполагаше, че обичта му към растенията е покълнала в него от мига на зачеването му. Той приклекна и зарови силните си пръсти в земята. Тук имаше глина и тревата растеше гъста и жизнена.