Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Но ден след ден броят на хората нарастваше, докато външните територии се обезлюдяваха. В няколко долини бяха издигнати лагери и Ананаис бе заринат от проблеми, свързани с продоволствията и хигиената. Райван се справяше с всичко, без да ѝ мигне окото — организираше бегълците в работни дружини, които да изровят нужници и да построят убежища за старите и болните.

Младите мъже напираха да се присъединят към армията. Галанд, Парсал и Лейк трябваше да ги пресяват, за да им намерят задачи сред силите на Скода.

Ала те винаги питаха за Черната маска, облечения в черно гигант. „Бичът на Ческа“, така го наричаха, и сред новодошлите имаше автори на саги, чиито песни се носеха в нощта над лагерните огньове в долините.

Това дразнеше Ананаис, но той го прикриваше добре, защото знаеше колко ценни ще бъдат тези легенди в предстоящите дни.

Всяка сутрин излизаше в планината, за да огледа отвисоко долините и склоновете около проходите и да прецени разстоянията и подходящите ъгли за атака. Прати хора да издигнат укрепления, да изкопаят ровове и да местят камъни за по-добро прикритие. Запаси от стрели и копия бяха скрити на различни места, заедно с чували храна, закачени високо сред клоните на дървета, заслонени от гъстите листа. Всеки водач на отряд знаеше поне три такива скривалища.

По залез-слънце Ананаис свикваше водачите при огъня си и ги разпитваше за тренировките през деня, насърчаваше ги да дават идеи, да предлагат стратегии и планове. Внимателно набелязваше онези, които го правеха, и ги задържаше при себе си, след като освободеше останалите. Лейк, въпреки идеалистичния си плам, беше много добър в мисленето и винаги даваше интелигентни отговори. Познаваше добре терена и Ананаис го използваше често. Галанд също беше умел воин и мъжете го уважаваха; той беше силен и верен и на него можеше да се разчита. Брат му Парсал не беше по мисленето, ала смелостта му не можеше да се поставя под съмнение. Към тях Ананаис добави още двама във вътрешния си кръг — Турс и Торн. Мъже, които търсеха уединение и не говореха много. Бяха бивши разбойници, изкарвали прехраната си, пресичайки Вагрийските граници, за да крадат добитък и коне, които после да продават в източните долини. Турс беше млад и пълен с огън; брат му и двете му сестри бяха убити в нападението, което бе превърнало и Райван в бунтовничка. Торн беше по-възрастен, корав като стара кожа и слаб като вълк. Мъжете от Скода уважаваха и двамата и слушаха мълчаливо, когато те заговореха.

Именно Торн донесе новината за вестителя на седмия ден след потеглянето на Тенака.

Ананаис оглеждаше източните склонове на връх Кардуил, когато Торн го откри, и двамата се впуснаха в галоп на изток.

Конете им бяха разпенени, когато Ананаис най-накрая достигна Долината на зората, където Декадо и шестима от Тридесетте го очакваха. Около тях имаше около двеста мъже от Скода, окопани и в готовност, загледани в равнината отвъд.

Ананаис пристъпи напред и изкачи ниския склон. Под себе си видя шестстотин воини, облечени в червеното на Делнох. В центъра на бял кон седеше възрастен мъж с яркосиня роба. Имаше дълга бяла брада. Ананаис го разпозна и се ухили кисело.

— Кой е това? — попита Торн.

— Бреихт. Наричат го Оцеляващия. Не съм изненадан — бил е съветник над четиридесет години.

— Сигурно е човек на Ческа — отвърна младият мъж.

— Той е човек на всеки, но изборът да го пратят е мъдър, защото той е дипломат и благородник. Може да ти каже, че вълците снасят яйца, и накрая ще успее да те убеди.

— Да доведа ли Райван?

— Не. Аз ще говоря с него.

В същия момент шестима конници обкръжиха възрастния съветник. Наметалата и броните им бяха черни. Докато Ананаис ги гледаше, те също вдигнаха погледи и когато очите им го докоснаха, във вените му потече лед.

— Декадо! — извика той, когато страхът го удари.

Топлината на приятелството им веднага го обгърна, когато Декадо и шестимата му воини насочиха силата на умовете си да го защитят.

Сега Ананаис изпитваше единствено ярост. Той изрева на Бреихт да се приближи. Възрастният мъж се поколеба, но един от тамплиерите се приведе към него и той пришпори коня си напред, яздейки неуверено по стръмния склон.

— Това е достатъчно близо! — каза Ананаис и на свой ред пристъпи напред.

— Ти ли си, Златни? — попита Бреихт с дълбок и плътен глас.

Очите му бяха кафяви и невероятно дружелюбни.

— Аз съм. Кажи каквото си дошъл да казваш.

— Няма нужда от грубост помежду ни, Ананаис. Нима не бях пръв сред ликуващите, когато ти получаваше почести за бойните си триумфи? Не уредих ли аз първото ти назначение в Дракона? Не бях ли довереник на майка ти?