Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Младият мъж преглътна, докато гледаше как светлината на фенера танцува по черното лице на Езичника.

— Защо? Защо ще ме последваш?

— Защото това трябва да се свърши. А сега ще ти кажа велика истина и ако си мъдър, ще я приемеш присърце. Всички хора са глупави. Изпълнени със страх и несигурност — това ги прави слаби. Другите винаги им изглеждат по-силни, по-самоуверени, по-умели. Това е най-лошата лъжа, защото се лъжем сами.

— Виж себе си. Когато дойдох тук, аз бях твоят черен приятел Езичника — голям, силен и дружелюбен. Но какво съм сега? Нима вече не съм могъщ варварски цар, високо над теб? Не се ли срамуваш, че ме занимаваш с дребните си съмнения?

Катерача кимна.

— Ала помисли, дали наистина съм цар? Дали наистина съм наредил на армията си да изгаси огъня? Откъде знаеш? Не можеш да знаеш! Ти послуша гласа на собствената си некомпетентност и повярва, че си в моя власт. Ако извадя меча си, ти ще умреш.

— Но когато аз те погледна, виждам умен и смел млад мъж, строен и в разцвета на мъжеството си. Би могъл да си принцът на убийците или най-смъртоносният воин под слънцето. Можеш да си император, генерал, поет…

— Не си бил водач? Всеки може да бъде водач, защото всеки иска да бъде воден!

— Но аз не съм Тенака Хан — отвърна Катерача. — Не съм от същата порода.

— Кажи ми го пак след месец. Но отсега нататък играй ролята. Ще бъдеш удивен колко хора ще измамиш. Не споделяй съмненията си! Животът е игра. Играй я по този начин.

Катерача се ухили.

— Защо не? Но кажи ми — наистина ли си пратил воините си в огъня?

— Ти ми го кажи — отвърна Езичника и лицето му стана безизразно, а очите му заблестяха под светлината на фенера.

— Не, не си!

Черният мъж се ухили.

— Не! Ще приготвя конете на зазоряване — ще се видим тогава.

— Не забравяй да донесеш меденки. Белдер ги обожава.

Езичника поклати глава.

— Старецът няма да дойде. Той не е добър за теб и духът му го няма. Ще го оставим тук.

— Ако ще ме следваш, ще изпълняваш заповедите ми, мътните го взели — отсече Катерача. — Три коня и Белдер пътува с нас!

Веждите на черния мъж се повдигнаха и той разпери ръце.

— Както кажеш.

Езичника отвори вратата и понечи да излезе.

— Това как прозвуча? — попита Катерача.

— Не е зле като за начало. Ще се видим сутринта.

Езичника се върна в стаята си в мрачно настроение. Вдигна огромната си торба на леглото и разпръсна оръжията, които можеше да вземе утре: два ловджийски ножа, остри като бръсначи; четири метателни ножа, скрити под дрехите; къс двуостър меч и двуостра брадва, която щеше да закачи на седлото.

Съблече се, извади стъкленица с масло от раницата си и започна да масажира тялото си, като обърна особено внимание на стегнатите мускули на раменете си. Влажният западен въздух се прокрадваше в костите му.

Умът му се понесе назад през годините. Още усещаше горещината на огъня и чуваше крясъците на воините, които се хвърляха в пламъците…

Тенака се спусна от планината и се озова на склоновете на Вагрийските равнини. Слънцето се издигаше над дясното му рамо, а над главата му се бяха скупчили облаци. Чувстваше покой, докато вятърът рошеше косата му. Въпреки че го очакваха огромни проблеми, той усещаше лекота, сякаш всички товари са паднали от раменете му.

Чудеше се дали надирският му произход не го е накарал да се чувства неспокойно сред гражданите, с техните високи стени и заслонени прозорци. Вятърът се усили и Тенака се усмихна.

Утре смъртта можеше да го очаква на върха на стрела, но днес… днес беше прекрасен ден.

Той отблъсна всякакви мисли за Скода от ума си — тези проблеми бяха оставени на Ананаис и Райван. Катерача също вече трябваше да разчита на себе си и да намери собствената си съдба. Тенака можеше да изпълни само своята част от историята.

Умът му заплува обратно към детството сред племената. Копие, Вълча глава, Зелена маймуна, планината Гроб, Душекрадците. Толкова много лагери, толкова много територии.

Племето на Улрик бе признато за първо сред бойците: Повелителите на Степите, Носителите на Войната. Те бяха Вълчата глава и свирепостта им във войната бе легендарна. Но кой властваше над вълците сега? Джонгир със сигурност трябваше да е умрял.

Тенака се замисли за връстниците си:

Мълвящия нож, който се гневеше лесно и прощаваше трудно. Умен, находчив и амбициозен.

Абадай Търсача на истината. Коварен и вярващ в пътищата на шаманите.

Цубой, известен като Черепоносеца, след като уби един бандит и закачи черепа му на седлото си.