Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Държиш ли на усамотението си? — попита го Райван.

— Просто мисля.

— Мястото е подходящо. Спокойно е.

— Да.

— Родена съм ей там — посочи тя на изток. — Баща ми имаше малка ферма отвъд онзи хребет — най-вече добитък и понита. Добър живот.

— Няма да удържим нищо от това, Райван.

— Зная. Щом времето дойде, ще трябва да се оттеглим към високите места, където проходите се стесняват.

Той кимна.

— Не мисля, че Тенака ще се върне.

— Не го отписвай, Декадо. Той е изобретателен.

— Няма нужда да ми го казваш — служих под негово командване в продължение на шест години.

— Харесваш ли го?

На лицето му внезапно разцъфна усмивка и годините се стопиха от погледа му.

— Разбира се, че го харесвам. Той е най-близкият приятел, който съм имал.

— Ами твоите хора, Тридесетте?

— Какво за тях? — попита Декадо предпазливо.

— Считаш ли ги за свои приятели?

— Не.

— Тогава защо те следват?

— Кой знае? Имат мечта: желание да умрат. Всичко това е неразбираемо за мен. Разкажи ми за фермата си — беше ли щастлива там?

— Да. Имах добър съпруг, чудесни деца, плодородна земя и открито небе. Какво повече би могла да иска една жена от пътя между живота и смъртта?

— Обичаше ли съпруга си?

— Що за въпрос е това? — сопна се Райван.

— Не исках да те обидя. Но никога не го споменаваш по име.

— Това няма нищо общо с липсата на обич. Всъщност точно обратното. Когато казвам името му, то ми припомня какво съм изгубила. Ала пазя лика му в сърцето си — разбираш ли ме?

— Да.

— Защо не си се оженил?

— Никога не съм искал; нямах желание да споделям живота си с жена. Не се чувствам комфортно около хора, освен ако аз не определям правилата.

— Значи си бил мъдър — каза Райван.

— Така ли мислиш?

— Да. Знаеш ли, много си приличаш с приятелите си. Всички сте незавършени — ужасно тъжни и много самотни. Нищо чудно, че сте привлечени един към друг! Останалите можем да споделяме живота си, да се шегуваме, да се смеем заедно и да плачем заедно. Живеем, обичаме и растем. Предлагаме си дребна добрина всеки ден и това ни помага да оцелеем. Но вие не можете да предложите нищо подобно. Предлагате живота си — смъртта си.

— Не е толкова просто, Райван.

— Животът рядко е прост, Декадо. Но пък аз съм проста планинска жена и рисувам картините така, както ги виждам.

— О, стига, господарке. Около теб няма нищо просто! Но нека предположим — за момент, — че си права. Мислиш ли, че Тенака или Ананаис, или пък аз сме избрали да бъдем такива? Дядо ми имаше куче. Той искаше това куче да мрази надирите, затова нае един стар равнинец да идва всяка нощ във фермата му и да бие кученцето с пръчка. Накрая животното мразеше както стареца, така и всеки друг от расата със скосените очи. Ще обвиниш ли кучето? Тенака Хан е отгледан сред омраза и макар и да не е отвръщал със същото, липсата на обич неизбежно е оставила следа. Той си е купил жена и я е отрупал с цялата си обич и доброта. Сега тя е мъртва и Тенака няма нищо.

— Ананаис? Трябва само да го видиш, за да осъзнаеш каква болка носи. Но въпреки това историята не е пълна. Баща му умря в лудост, след като уби майка му пред очите му. А преди това баща му спеше със сестрата на Ани… тя умря при раждане.

— А що се отнася до мен, моята история е дори още по-мизерна и тъжна. Така че спести ми планинските си проповеди, Райван. Ако някой от нас беше израснал по склоновете на твоята планина, не се съмнявам, че щеше да бъде по-добър човек.

Тя му се усмихна и се изтегли на парапета на стената, после се завъртя, за да го изгледа отгоре.

— Глупаво момче! — каза накрая. — Не съм казвала, че трябва да бъдете по-добри хора. Вие сте сред най-добрите, които познавам, и ви обичам и тримата. Но ти не си кучето на дядо си, Декадо — ти си човек. А един човек може да превъзмогне произхода си, както може да надвие силен противник. Оглеждай се по-често около себе си: виж хората, които се докосват и показват обичта си. Но не гледай студено, като наблюдател. Недей да витаеш извън живота — участвай в него. Там някъде има хора, които чакат възможността да те обичат. Това не е нещо, което трябва да отхвърлиш с лека ръка.

— Ние сме онова, което сме, господарке; недей да искаш повече. Аз съм майстор на меча. Ананаис е воин. Тенака е пръв сред генералите. Произходът ни ни е превърнал в хората, които сме днес. Нужни сме ви такива, каквито ни виждате.

— Може би. Но вероятно можете да бъдете дори по-велики.

— Не му е сега времето за експерименти. Хайде — ще те изпроводя до стаята ти.