Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Ананаис! — извика Валтая от мрака. — Там ли си?

Той изруга тихо, защото не беше в настроение за компания.

— Тук съм! На върха на хълма.

Тя стигна до него и се плъзна от седлото, премятайки юздите над врата на жребеца. Лунната светлина превръщаше златото в косата ѝ в сребро, а очите ѝ отразяваха звездите.

— Какво искаш? — попита той и се извърна, за да седне на тревата.

Тя свали наметалото си и го опъна на земята, за да седне до него.

— Защо дойде тук сам?

— За да бъда сам. Имам да мисля за много неща.

— Само кажи и ще се върна в града — каза Валтая.

— Мисля, че е най-добре да го сториш — каза Ананаис, ала тя не помръдна, както той знаеше, че ще стане.

— Аз също съм самотна — промърмори жената. — Но не искам да бъда сама. Сама съм и нямам място тук.

— Нищо не мога да ти предложа, жено! — отсече Ананаис, а гласът му бе необичайно груб, когато думите се изтръгнаха от него.

— Можеш да ми предложиш поне компанията си — каза Валтая и потопът се отприщи.

Сълзите потекоха от очите ѝ и тя сведе глава; после започнаха хлиповете.

— Мътните го взели, няма нужда от сълзи. За какво плачеш? Защо трябва да си самотна? Ти си много привлекателна, а Галанд умира по теб. Той е добър човек.

Ала плачът не спря и Ананаис се приближи към нея, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си.

Тя облегна глава на гърдите му и хлиповете притихнаха до накъсан плач. Той я потупа по гърба и погали косата ѝ; ръката ѝ се плъзна около кръста му и тя нежно го избута назад, докато той не легна на наметалото ѝ. Обзе го ужасяващо желание, внезапно я желаеше повече от всичко, което животът би могъл да му предложи. Тялото ѝ се притисна в неговото и той усети топлината на гърдите ѝ.

Ръката ѝ се приближи към маската му, ала той сграбчи китката ѝ със скорост, която я втрещи.

— Недей! — прошепна гигантът и пусна ръката ѝ.

Ала Валтая бавно повдигна маската и той затвори очи, когато нощният въздух погали белезите му. Устните ѝ докоснаха челото му, после клепачите, а накрая и двете раздрани бузи. Но Ананаис нямаше уста, с която да отвърне на целувката, затова заплака. Тя го прегръща, докато не се успокои.

— Бях се заклел, че ще умра, преди да позволя на някоя жена да ме види такъв — каза той накрая.

— Жената обича мъжа. Лицето не е мъжът повече, отколкото крак или ръка. Аз обичам теб, Ананаис! А белезите ти са част от теб. Не виждаш ли?

— Има разлика между обич и благодарност. Аз те спасих, но ти не ми дължиш нищо. И никога няма да ми дължиш.

— Прав си — благодарна съм. Но не бих ти се отдала от благодарност. Не съм дете. Зная, че ти не ме обичаш. Защо би ме обичал? Можел си да избираш коя да е от красавиците в Дренан и си им отказал. Но аз те обичам и те желая — дори и за краткото време, което имаме.

— Значи знаеш?

— Разбира се, че зная! Ние няма да победим Ческа — не бихме могли. Но това няма значение. Той ще умре. Всички хора умират.

— Смяташ, че това, което правим, е безсмислено?

— Не. Винаги ще ги има онези… винаги трябва да ги има онези… които ще се възправят срещу тираните по света. За да може един ден хората да знаят, че винаги е имало герои, които застават срещу мрака. Трябват ни мъже като Дръс и Бронзовия граф, като Егел и Карнак, или Билд и Железния. Те ни носят гордост и чувство за посока. И ни трябват мъже като Ананаис и Тенака Хан. Няма значение, че Факлоносеца не може да спечели — важно е само светлината му да блести поне за известно време.

— Чела си много, Вал — каза той.

— Не съм глупачка, Ананаис.

Тя се приведе над него и отново целуна лицето му. После нежно притисна уста към неговата. Той изстена и огромните му ръце я обгърнаха.

Райван не можеше да заспи; въздухът бе натежал от заплахата на приближаваща буря. Тя отметна тежкото одеяло и стана от леглото. Облече вълнена роба и отвори прозореца широко, ала над планините не подухваше дори лек ветрец.

Нощта бе тъмна като кадифе и малки прилепи се стрелкаха около кулата и долу, сред плодовите дървета в градината. Един язовец, озовал се под лунен лъч, я изгледа гневно и се скри в храстите. Жената въздъхна — толкова много красота имаше в нощта. Мимолетно движение привлече погледа ѝ и тя едва успя да различи фигурата на облечен в бяло воин, коленичил до розов храст. После той се изправи и в плавното му движение тя разпозна Декадо.

Райван се отдръпна от прозореца и тихо прекоси дългите коридори и извитото стълбище към градината. Декадо се бе привел над ниската стена и гледаше лунната светлина, отразена от върховете. Той чу приближаването ѝ и се обърна да я посрещне. На тънките му устни се четеше сянката на приветлива усмивка.