Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Останалите заудряха с юмруци по масата в нейна подкрепа. Накрая Тенака се изправи и вдигна ръце за тишина.

— Разбирам чувствата на всички тук. Отгледан съм от надирите и зная нравите им. Но те не ядат бебета, нито се съешават с демони. Те са хора — бойци, които живеят в името на войната. Такъв е обичаят им. И имат чест. Но аз не съм тук, за да защитавам народа си — тук съм, за да ви дам шанс да преживеете лятото. Мислите си, че сте спечелили велика победа? Това беше най-обикновена битка. Дойде ли лятото, Ческа ще хвърли срещу вас петдесет хиляди воини. Как ще отвърнете на подобна сила?

— И ако бъдете победени, какво ще стане със семействата ви? Ческа ще превърне Скода в пустиня. Там, където сега има дървета, ще се издигат само бесилки. Земя на трупове, изоставена и прокълната. Няма гаранция, че ще мога да събера армия сред надирите. За тях аз съм омърсен от кръглоока кръв — прокълнат и недостоен. Защото те не са твърде различни от вас. Надирските деца израстват с истории за дренайския разврат, а легендите ни са пълни с истории за геноцида, който сте извършвали над нас.

— Не търся позволението ви за онова, което съм намислил. Честно казано, не ми пука какво мислите! Заминавам утре.

Той седна и в тишината Ананаис се приведе към него.

— Нямаше нужда да увърташ — каза той. — Трябваше да им го кажеш направо.

Коментарът предизвика неволно изсумтяване от страна на Райван, което накрая се превърна в гърлен смях.

Напрежението се претопи във веселие, докато Тенака седеше със скръстени ръце и сурово изчервено лице.

Накрая Райван заговори:

— Не ми харесва планът ти, приятелю. Мисля, че говоря от името на всички тук. Но ти беше честен с нас и без теб сега щяхме да сме мърша за гаргите. — Тя въздъхна и се приведе над масата, поставяйки дланта си върху неговата. — На теб ти пука, иначе нямаше да си тук. И ако грешиш, така да бъде. Аз ще застана с теб. Доведи надирите си, ако можеш, и аз ще прегърна първото хранещо се с живи кози псе, което дойде с теб.

Тенака се отпусна и се загледа в зелените ѝ очи. Моментът се проточи.

— Ти си невероятна жена, Райван — прошепна той.

— Мъдро ще е да не го забравяш, генерале!

Ананаис напусна града по здрачаване, изгарящ от нетърпение да се измъкне от шума и ограничаващите стени. Някога обожаваше градския живот, с безкрайните поредици от приеми и ловни походи. Имаше красиви жени за обичане, мъже за надвиване в борба и дуели. Имаше соколи и турнири, и непрестанни танци, докато най-цивилизованата западна нация се наслаждаваше на удобствата, които бе изградила за себе си.

Но тогава той беше Златния — жива легенда. Вдигна черната маска от разкъсаното си лице и вятърът успокои възпаления му белег. Поведе коня си към един близък хълм, увенчан с няколко дръвчета. Там слезе от седлото, подпря се на един дънер и се загледа в планините. Тенака беше прав — нямаше причина да избива онези мъже от Легиона. Нормално беше да искат да си тръгнат — чувството им за дълг бе силно. Но пък омразата беше могъща сила, а в сърцето на Ананаис имаше много омраза. Мразеше Ческа заради онова, което бе причинил на земята и народа. Мразеше и народа за това, че го бе допуснал. Мразеше цветята за красотата им и въздуха около себе си, задето му даваше живот.

Но най-много от всичко мразеше себе си, задето нямаше смелостта да приключи страданието си.

Какво знаеха тези скодски селяни за причините му да бъде сред тях? Те го приветстваха в деня на битката и после отново, когато се върна в града. Черната маска, така го наричаха — герой от миналото, оформен по образа на безсмъртния Дръс.

Какво знаеха те за мъката му?

Той се загледа в маската си. Дори и в нея имаше суета, защото средата ѝ бе направена във формата на нос. А можеше просто да пробие две дупки в нея.

Той беше мъж без лице и без бъдеще. Само миналото му носеше удоволствие — ала с това идеше и болката. Сега имаше само легендарната си сила… а тя отслабваше. Вече беше на четиридесет и шест години и времето му изтичаше.

За хиляден път си спомни битката със съчетания на арената. Дали не бе имало друг начин да убие звяра? Можеше ли да се спаси от това мъчение? Отново прегледа двубоя с окото на паметта си. Нямаше друг начин — звярът бе двойно по-силен и наполовина по-бърз от него. Беше цяло чудо, че изобщо оцеля.

Конят му изцвили и обърна глава, а ушите му потрепнаха. Ананаис върна маската на лицето си и зачака. Само след секунди острият му слух долови мек тропот на кон.