Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Навътре през горчивата тъга на детството му, назад към първите му движения в майчината утроба, и отвъд, към разделянето: семе и яйце, тласкане, очакване.

Тъмнина.

Движение. Скършване на верига, а после понасяне и свобода.

Светлина.

Декадо се понесе свободен, притеглен от чистата сребърна светлина на пълната луна. Той спря издигането си с усилие на волята и се загледа надолу към красотата на Усмивката на демона, ала под него се носеше тъмен облак, който скриваше гледката. Декадо погледна тялото си, бяло и голо под лунната светлина, и душата му се изпълни с радост.

Писъкът го смрази. Спомни си мисията си и очите му запламтяха със студен огън. Ала не можеше да пътува гол и невъоръжен. Затваряйки призрачните си очи, той си представи броня, черните и сребърни краски на Дракона.

И тя се появи. Но на кръста му не висеше меч, а в ръката му нямаше щит.

Опита отново. Нищо.

Чутите отдавна думи на Абадон се понесоха към него през разстоянието на годините:

— При пътуването на духа воинът на Източника носи меча на вярата си, а щитът му е силата на убежденията му.

Декадо нямаше нито едното от двете.

— Проклет да си! — извика той на космическата нощ. — Продължаваш да ме саботираш, дори когато върша твоето дело. — Той затвори отново очи. — Ако ми е нужна вяра, значи имам вяра. В себе си. В Декадо, Ледения убиец. Не ми е нужен меч, защото ръцете ми са смърт.

И той се понесе като стрела от лунна светлина, привлечен от крясъка. Напусна света на хората с небивала скорост и се понесе над тъмни планини и здрачни равнини; две сини планети се носеха над земята, а звездите бяха мъгляви и студени.

Под него, на един нисък хълм, се издигаше черен замък. Декадо спря полета си и закръжи над каменните укрепления. Тъмна сянка скочи към него и той се изви настрана, когато острието на меч проблесна към главата му. Ръката му се стрелна напред, сграбчи китката на нападателя и го завъртя около себе си. Лявата му длан се спусна рязко надолу; вратът на мъжа се прекърши и той изчезна. Декадо се завъртя, защото втори воин се понесе стремително към него. Мъжът носеше тъмните одежди на тамплиерите. Декадо отскочи назад, когато мечът проряза блестяща дъга към корема му. Удар в обратната посока изсъска до врата му и той се приведе, гмурна се под острието и заби глава под брадичката на нападателя си. Тамплиерът се олюля.

Дланта на Декадо полетя напред и пръстите му потънаха в гърлото на врага. За втори път противникът се стопи в нищото.

Пред себе си видя полуотворена врата, водеща към спускащо се надълбоко кръгло стълбище. Той се затича напред, ала спря, защото сетивата му го караха да бъде предпазлив. Накрая се хвърли с краката напред и вратата се отвори рязко. Мъжът, скрит зад нея, изстена и се свлече на прага. Декадо се претърколи на крака и заби пета в гърдите на тамплиера. Ударът строши гръдния му кош.

Декадо се спусна по стълбището, взимайки по три стъпала наведнъж, и накрая стигна до обширна кръгла зала. В центъра ѝ Тридесетте стояха в стегнат кръг, заобиколени от тамплиери с тъмни плащове. Мечове се сблъскваха беззвучно и от битката не се чуваше дори шепот. Превъзхождани числено с повече от двама срещу един, Тридесетте се биеха за живота си.

И губеха.

Имаха само един избор. Да избягат. В този миг Декадо осъзна за първи път, че вече не може да се носи във въздуха — в мига, в който бе докоснал мрачното укрепление, силите му го напуснаха. Но защо? Отговорът дойде мигновено, скрит в думите, които бе казал на Абадон предната нощ: „Злото живее в яма. Ако искаш да се бориш с него… трябва да слезеш долу, в помията при него.“

Те се намираха в ямата и силите на светлината тук бяха по-малки, както тези на мрака се проваляха срещу силните сърца.

— При мен! — извика Декадо. — Тридесет, при мен!

Битката секна за миг, когато тамплиерите се обърнаха към него. После шестима от тях го атакуваха. Акуас си проправи път с бой през пролуката и поведе воините свещеници към стълбите.

Тридесетте си проправиха път, а сребърните им остриета блестяха като факли в мрака. По студените камъни нямаше тела — всеки, пронизан от меч в тази безкръвна битка, просто изчезваше, сякаш никога не е съществувал. Само деветнадесет свещеници бяха оцелели.

Декадо гледаше как смъртта се приближава към него. Уменията му бяха големи, ала никой жив човек не можеше да се сблъска с шестима невъоръжен и да оцелее. И все пак той щеше да опита. Изпълни го невероятен покой и той им се усмихна.