Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Значи си го срещал?

— С него имаше друг воин — старец на име Дръс. Смъртоносеца, така го наричахме. Когато той падна, наредих тялото му да бъде отнесено в лагера ми и там му издигнахме погребална клада. Само си го представи. За един враг! Бяхме на прага на победата. И в тази нощ Бронзовия граф — най-големият ми враг — пристъпи в лагера ми с генералите си и се присъедини към погребението.

— Лудост! — възкликна Тенака. — Можел си да го плениш и да превземеш крепостта.

— Ти щеше ли да го сториш, Тенака?

Той обмисли въпроса.

— Не — каза накрая.

— Нито пък аз. Така че не се бой за родословието си. Нека по-недостойните се подиграват.

— Не съм ли мъртъв? — попита Тенака.

— Не.

— Как тогава се озовах тук?

— Ти спиш. Онези тамплиерски гниди привлякоха духа ти тук, ала аз ще ти помогна да се върнеш.

— Що за ад е този и как си се озовал тук, господарю?

— Сърцето ми ме предаде по време на войната срещу Вентрия. И после се озовах тук. Това е Отвъдното, разположено между световете на Източника и Духа. Изглежда никой от тях не ме желае, така че съществувам тук с последователите си. Никога не съм боготворял нищо, освен меча и ума си — и сега си понасям наказанието. Но ще го понеса гордо, защото нима не съм мъж?

— Ти си легенда.

— Не е трудно да станеш легенда, Тенака. Проблемът е да живееш като такава.

— Можеш ли да виждаш бъдещето?

— Отчасти.

— Ще успея ли… ще успеят ли приятелите ми?

— Не ме питай. Не мога да променя съдбата ти, колкото и да ми се иска понякога. Това е твоят път, Тенака, и трябва да го извървиш като мъж. Роден си, за да го извървиш.

— Разбирам, господарю. Не биваше да питам.

— Питането не е навредило никому — каза Улрик с усмивка. — А сега затвори очи — трябва да се върнеш в света на кръвта.

Тенака се събуди. Беше нощ, ала огънят му още гореше ярък и топъл, а някой го бе завил с одеяло. Той изстена и се претърколи на една страна, надигайки се на лакът. Ананаис седеше от другата страна на пламъците и светлината се отразяваше в маската му.

— Как се чувстваш? — попита гигантът.

— Добре. Имах нужда от почивка.

— Отмина ли болката?

— Да. Донесе ли храна?

— Разбира се. За известно време се притесних. Стана призрачно бял и пулсът ти беше смъртно бавен.

— Сега съм добре.

Тенака седна и Ананаис му подхвърли платнена торба със сушено месо и плодове. Ядоха в тишина. Водопадът проблясваше като диаманти върху самур под лунната светлина. Накрая гигантът заговори:

— Четиристотин от Легиона се присъединиха към нас. Декадо казва, че ще се бият редом с бунтовниците — твърди, че свещениците му са прочели умовете им. Отхвърлиха само трима. Останалите двеста избраха да се върнат при Ческа.

Тенака потърка очи.

— И?

— И какво?

— И какво стана с онези, които избраха да се върнат?

— Изпроводих ги от долината.

— Ани, друже, вече се върнах. Добре съм. Кажи ми.

— Наредих да ги избият в Усмивката на демона. Беше необходимо, защото можеха да разкрият броя ни.

— Той вече беше известен, Ани — тамплиерите ни следят.

— Добре де. И все пак — това са двеста бойци по-малко, които ще пратят срещу нас в бъдеще.

Тишината отново се възцари и Ананаис внимателно повдигна маската си, опипвайки възпаления белег.

— Свали това нещо — каза Тенака. — Нека кожата ти подиша.

Ананаис се поколеба, после въздъхна и махна коженото покривало. Под червената огнена светлина приличаше на демон — нечовешки и ужасяващ. Сините му очи бяха впити в Тенака, сякаш се опитваше да открие намек за отвращение.

— Дай ми мнението си за битката — каза надирът.

— Мина според плана. Бях доволен от мъжете на Райван, а синът ѝ Лейк е много полезен. Черният човек се би добре. Той е страхотен воин. Ако имах година, можех да възродя Дракона с тези скодци.

— Нямаме година.

— Зная — отвърна Ананаис. — Два месеца най-много.

— Не можем да ги надвием по този начин, Ани.

— Имаш ли план?

— Да. Но няма да ти хареса.

— Ако означава победа, ще го харесам — обеща Ананаис. — Какъв е?

— Мисля да доведа надирите.

— Прав си — не ми харесва. Всъщност вони на гнило месо. Ческа е лош, но надирите са още по-лоши. В името на боговете, човече, Ческа поне е дренаец. Да не си се побъркал?

— Само това ни остана, приятелю. Имаме почти хиляда мъже. Не можем да удържим Скода дори срещу една-единствена атака.

— Слушай ме, Тани! Знаеш, че никога не съм те презирал заради кръвта ти. Не и лично. Обичам те повече от брат. Но мразя надирите повече от всичко друго на света. И не съм единствен. Никой тук няма да се бие редом с тях. А и представи си, че доведеш тази армия? Какво, по дяволите, ще стане, когато спечелим? Нима те просто ще си идат у дома? Та те ще са победили дренайската войска; земята ще е тяхна и ще имаме още една кървава гражданска война.