Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Аз не мисля така.

— И как ще ги доведеш? През планините няма тайни пътища, дори и през Сатулските проходи. Никоя армия не може да дойде от север, освен през Делнох. Дори Улрик не можа да премине през тези порти.

— Помолих Катерача да превземе Дрос Делнох.

— О, Тани, ти наистина си се побъркал! Той е конте и страхливец, не се е присъединил към нас дори в една битка. Когато спасихме селянката, той просто си зарови главата в ръцете и остана да лежи в тревата. Когато открихме Езичника, остана с жените. Когато планирахме вчерашната битка, трепереше като трева на вятъра и ти му каза да остане в града. Той ли ще превземе Делнох?

Тенака добави съчки към огъня и отметна одеялото от раменете си.

— Зная всичко това, Ани. Но въпреки това е възможно. Катерача е като своя прародител, Бронзовия граф. Съмнява се в себе си и изпитва огромен страх. Но отвъд този страх, ако успее да го види, го очаква силен мъж, изпълнен със смелост и благородство. Освен това е умен и мисли бързо.

— Значи надеждите ни зависят от него? — попита Ананаис.

— Не. Зависят от моята преценка за него.

— Не си играй с думите. Едно и също е.

— Нуждая се от теб, Ананаис.

Гигантът кимна.

— Защо не? Все пак говорим само за смърт. Ще остана с теб, Тани. Какъв е смисълът на живота, ако човек не може да разчита на приятелите си, когато се побърка?

— Благодаря ти. Сериозен съм.

— Зная. А аз съм изморен. Ще поспя.

Ананаис се излегна, отпускайки глава върху наметалото си. Нощният вятър галеше приятно белязаното му лице. Изпитваше по-силна умора откогато и да било. Това бе изтощение, родено от разочарованието. Планът на Тенака беше кошмар, ала нямаха алтернатива. Ческа държеше земята в ноктите на съчетаните си и може би, само може би, едно надирско завоевание щеше да прочисти нацията. Но Ананаис се съмняваше.

От утре щеше да започне да тренира воините си, както никога преди не са били тренирани. Щяха да тичат, докато не паднат, да се бият, докато ръцете не ги заболят. Щеше да ги товари жестоко, за да подготви армия, която не просто да удържи легионите на Ческа, но дори да оцелее, за да пребори и нов враг.

Надирите на Тенака Хан.

В средата на долината телата на падналите бяха хвърлени в набързо изкопан ров и покрити с пръст и камъни. Райван каза молитва, а оцелелите коленичиха пред масовия гроб, шепнейки собствените си сбогувания с приятели, братя, бащи и роднини.

След церемонията Тридесетте се оттеглиха в хълмовете, оставяйки Декадо, Райван и синовете ѝ. Мина известно време, преди командирът да забележи липсата им.

Декадо напусна огъня и отиде да ги търси, ала долината бе обширна и той скоро осъзна колко непосилна е задачата му. Луната се издигаше високо в небето, когато най-накрая стигна до заключението, че са го изоставили умишлено: не искаха да бъдат намерени.

Седна на един бял мраморен камък и отпусна ума си, понасяйки се в шепнещото пространство на подсъзнанието.

Тишина.

Гневът го глождеше и губеше концентрация, ала се успокои и затърси отново убежището.

Тогава чу крясъка. В началото прозвуча като тих приглушен вик, но бързо нарасна до разкъсваща душата агония. Декадо го слуша известно време в опит да открие източника му. После го откри. Беше Абадон.

И той разбра къде са отпътували Тридесетте: да спасят Абата на Мечовете, за да може да умре в мир. Знаеше също, че това е най-ужасната глупост. Беше обещал на Абадон, че ще се грижи за подопечните му свещеници, и сега, само ден след смъртта му, те бяха потеглили на обречено пътешествие в земите на прокълнатите.

Декадо изпита ужасна тъга, защото не можеше да ги последва. Започна да се моли, но не получи отговор. Нито бе очаквал такъв.

— Що за бог си ти? — попита в отчаянието си. — Какво очакваш от последователите си? Не им даваш нищо, а искаш всичко. С духовете на мрака поне има някаква взаимност. Абадон умря за теб, а страданието му продължава. Сега и учениците му ще страдат. Защо не ми отговаряш?

Тишина.

— Ти не съществуваш! Няма сила, посветена на чистотата. Всичко, което имаме, е волята да творим добро. Отхвърлям те! Не искам да имам нищо общо с теб!

Тогава Декадо се отпусна и започна да рови по-надълбоко в ума си, търсейки тайнствата, които Абадон му бе обещал през годините обучение. Беше се опитвал и преди, но никога тласкан от подобно отчаяние. Стигаше все по-дълбоко, падайки в спирала през рева на собствените си спомени — виждайки отново и отново битки и войни, страхове и провали.