Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Колко ли бе успял да създаде вече? Пет хиляди? Десет?

И как се съотнасяха спрямо обикновените хора? Един съчетан за петима? Дори така те се равняваха на двадесет и пет хиляди войници.

Ческа нямаше да повтори грешката да подцени Скодското въстание.

Умората покри Тенака като покров. Първият му план беше толкова прост: да убие Ческа и да умре. Сега сложността на начинанието се вихреше в ума му като мъгла.

Толкова много мъртви и толкова много, които щяха да ги последват.

Той се върна при огъня си и добави подпалки; после легна до него и се уви в наметалото си. Помисли си за Илае и вентрийския си дом. Колко добри години…

После лицето на Реня се появи в мислите му и той се усмихна. През целия си живот бе имал късмет. Беше тъжен, самотен, но винаги късметлия. Да има майка, толкова предана като Шилат, си беше късмет. Да намери мъж като Ананаис, който да застане до него. Да бъде с Дракона. Да обича Илае. Да се натъкне на Реня.

Толкова много късмет, това бе дар, който изцяло компенсираше самотата и болката на отхвърлянето. Тенака потрепери, добави още съчки в огъня и се загледа в небето, очаквайки гаденето, което знаеше, че ще последва. Главоболието обаче дойде първо, с ярки светлини, които пробождаха очите му. Задиша дълбоко, успокоявайки се за предстоящия удар. Болката се засили и задращи по мозъка му с огнени пръсти.

В продължение на четири часа тя не спря да го разкъсва, докато накрая надирът едва не заплака. После болката се оттегли и той заспа…

Намираше се в тъмен коридор, наклонен надолу и студен. В краката му лежаха скелетите на няколко плъха. Той ги прескочи и скелетите се размърдаха, костите изтракаха в тишината. Побягнаха в мрака. Тенака поклати глава, опитвайки се да си спомни къде се намира. Пред него лежеше полуразложен мъртвец, увиснал на вериги.

— Помогни ми! — каза мъжът.

— Ти си мъртъв. Не мога да ти помогна.

— Защо няма да ми помогнеш?

— Защото си мъртъв.

— Всички сме мъртви. И никой не иска да ни помогне.

Тенака продължи да върви надолу, в търсене на врата.

Коридорът се разшири и се превърна в зала с тъмни стълбове, издигащи се в тъмнината. Обвити в сенки фигури пристъпиха напред с черни мечове в ръцете.

— Сега си наш, Факлоносецо — каза нечий глас.

Те не носеха броня, а лицето на водача им беше познато. Тенака се помъчи да си спомни името му, но не можа.

— Падаксес — каза мъжът. — Дори тук мога да разчета страхливия ти ум. Падаксес, който умря под меча на Декадо. Ала мъртъв ли съм? Не съм! Но ти, Факлоносецо, ти ще умреш, защото сега се намираш в земята на Духа. Къде са твоите тамплиери? Къде са жалките ти Тридесетима?

— Това е сън — каза Тенака. — Не можеш да ме докоснеш.

— Така ли мислиш? — От острието на меча на Падаксес полетя пламък и опърли раменете на надира. Той отскочи назад и страхът се надигна в него. Смехът на тамплиера прозвуча пискливо. — Все още ли мислиш така?

Тенака се изправи и извади меча си от ножницата.

— Ела, тогава — каза той. — Нека видим как ще умреш за втори път.

Тъмните тамплиери пристъпиха напред, оформяйки полукръг около него. Внезапно той усети, че не е сам. За един миг, също като в предишния му сън, помисли, че Тридесетте са дошли за него, но после хвърли поглед наляво и видя могъщ широкоплещест надирски воин, облечен с туника от козя кожа. Появиха се и други.

Тамплиерите се поколебаха и надирът до Тенака вдигна меча си.

— Прогонете тези сенки — каза той на воините си.

Без да продумат, сто равнинци с празни очи се спуснаха напред и тамплиерите побягнаха пред тях.

Надирът се обърна към Тенака. Лицето му бе широко и плоско, а очите — виолетови и пронизващи. От него се излъчваше сила и могъщество, които Тенака не бе виждал у никой жив човек. И той го разпозна на мига. Падна на колене и се приведе в дълбок поклон.

— Значи ме познаваш, кръв от кръвта ми?

— Да, господарю хан — каза Тенака. — Улрик, Главатар на Ордите!

— Виждал съм те, момче. Гледах те как растеш, защото старият ми шаман Носта Кан все още е с мен. Не си ме разочаровал… Но пък никой няма толкова добра кръв като твоята.

— Не всички смятат така — отвърна Тенака.

— Светът е пълен с глупци — отсече Улрик. — Аз се борих срещу Бронзовия граф. Той беше могъщ човек. Необикновен. Мъж със съмнения, но успя да ги превъзмогне. Изправи се на стените на Дрос Делнох и ми се опълчи с жалката си армия. И аз го обикнах. Той беше боец и мечтател. Необикновен. Толкова необикновен!