Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тъмни облаци се скупчиха над градината и скриха слънцето; Катерача придърпа синьото си наметало около раменете и остави стената, за да се разходи сред цветята. Някъде преди шестдесет години един застаряващ сенатор бе построил градината на върха на кулата, принуждавайки слугите си да изкачат до горе повече от три тона почва. Сега там имаше всякакви видове дървета, храсти и цветя. В един ъгъл лаврово дърво и бъз растяха редом със зеленика и бряст, докато на други места цъфтящи черешови дървета се открояваха с розовите си и бели цветчета на фона на сивите стени. Из градината се виеше красива каменна пътечка. Катерача тръгна по нея, наслаждавайки се на аромата на цветята.

Реня се появи на кръглото стълбище и влезе в градината точно когато слънцето излезе иззад облаците. Видя Катерача, застанал сам, с тъмна коса, прибрана над челото му с кожена лента. Привлекателен мъж, помисли си тя… и самотен. Не носеше меч и сякаш изучаваше едно жълто цвете на ръба на малък алпинеум.

— Добро утро — каза момичето и Катерача вдигна поглед.

Реня бе облечена в светлозелена вълнена туника, а косата ѝ бе скрита от копринен шал с цвета на ръжда. Краката ѝ бяха голи и не носеше сандали.

— Добро утро, господарке. Добре ли спа?

— Не. А ти?

— Боя се, че не. Кога смяташ, че ще научим?

Реня сви рамене.

— Скоро, предполагам.

Той кимна и те продължиха разходката сред градината, привлечени накрая отново към стената, гледаща към Усмивката на демона.

— Защо не отиде с тях? — попита тя.

— Тенака ме помоли да остана.

— Защо?

— Той има задача за мен и не иска да умра, преди да се опитам да я изпълня!

— Значи е опасна?

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти каза „да се опитам“. Сякаш се съмняваш в успеха си.

Той се засмя мрачно.

— Да се „съмнявам“? Аз не се съмнявам — аз зная . Но това няма значение. Никой не живее вечно. Както и да е, може да не се стигне дотам. Първо те трябва да надвият Легиона.

— Ще го направят — каза Реня и седна на една каменна пейка, присвивайки дългите си крака под себе си.

— Откъде си толкова сигурна?

— Тези мъже не могат да бъдат надвити. Тенака ще намери начин да спечели. А щом е поискал от теб да му помогнеш, значи е сигурен, че имаш шанс.

— Колко просто виждат жените света на мъжете — отбеляза Катерача.

— Никак даже. Просто мъжете са способни да накарат и най-простото нещо да звучи ужасно сложно.

— Смъртоносен контраудар, господарке. Аз съм сразен!

— Толкова ли си лесен за надвиване, Катерачо?

Той седна до нея.

— Лесен съм за надвиване, Реня, защото не ме е особено грижа за победата. Искам просто да живея! Бягам, за да оцелея. Когато бях млад, навсякъде около мен имаше убийци. Цялото ми семейство умря от ръцете им. Дело на Ческа — сега го знам, но тогава той се държеше като приятел на мен и дядо ми. Години наред стаите ми бяха пазени, докато спях, опитваха храната ми, проверяваха играчките ми за скрити игли с отрова. Не бих нарекъл това щастливо детство.

— Но сега вече си мъж — отбеляза момичето.

— Не особено впечатляващ. Плаша се лесно. Но имам поне една утеха. Ако бях малко по-корав, досега щях да съм мъртъв.

— Или победител.

— Да — призна той. — Може би победител. Но когато те убиха Орин — дядо ми, — аз избягах. Отказах се от графството и се скрих. Белдер дойде с мен — последният ми пазител. Оказах се огромно разочарование за него.

— Как оцеля?

Катерача се ухили.

— Станах крадец. Оттам и името ми. Катерех се в домовете на хората и крадях скъпоценностите им. Говори се, че Бронзовия граф е започнал кариерата си по този начин, така че явно просто следвам семейните традиции.

— Да си крадец изисква кураж. Можело е да те хванат и обесят.

— Не си ме виждала как бягам — бърз съм като вятъра.

Реня се усмихна и се изправи, за да погледне над стената на юг. После отново седна.

— Какво иска от теб Тенака?

— Нищо особено. Просто очаква отново да стана граф и да превзема Дрос Делнох, покорявайки десет хиляди войници и отваряйки портите, за да пусна през тях надирска армия. Това е всичко!

— Сериозно — какво наистина иска да направиш?

Катерача се приведе напред.

— Току-що ти казах.

— Не ти вярвам. Та това е лудост!

— И при все това…

— Невъзможно е.

— Наистина, Реня, напълно си права. В този план обаче има известна ирония. Помисли само: наследникът на Бронзовия граф, удържал крепостта срещу Улрик, сега получава задачата да завземе крепостта и да позволи на наследника на Улрик да премине със собствената си армия.