Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Всички те бяха внуци на Джонгир. Всички — наследници на Улрик.

Виолетовите очи на Тенака изгубиха блясъка си и станаха студени, докато мислеше за тримата. Всеки от тях бе показал омразата си към мелеза.

Абадай бе най-свирепият и дори бе опитал да го отрови по време на Пира на Дългите ножове. Само Шилат, вечно бдителната майка на Тенака, бе видяла сипването на праха в чашата на сина ѝ.

Ала никой не бе предизвиквал Тенака открито, защото още на четиринадесет години той си бе спечелил името Танцуващия с остриета и беше постигнал майсторство с всяко оръжие на войната.

И той стоеше през дългите нощни часове край лагерните огньове, заслушан в историите на старите мъже, които си спомняха отминалите войни и обсъждаха детайлите на стратегията и тактиката. На петнадесет години вече познаваше всяка битка и стълкновение в историята на Вълчата глава.

Тенака придърпа юздите и се загледа в далечните планини Делнох.

Той се засмя и пришпори жребеца. Звярът изсумтя и се затича в галоп през равнината, а копитата му чаткаха в ранната утринна тишина.

Тенака остави коня да тича няколко минути, преди да го забави до по-спокоен ход. Имаха да пропътуват много мили и въпреки че жребецът беше силен, той не искаше да го изтощава.

В името на всички богове, добре беше да е далеч от хора! Дори от Реня.

Тя беше красива и той я обичаше, ала в природата му бе да търси усамотение — свобода, за да оформи плановете си.

Реня го слушаше, без да продума, докато ѝ обясняваше, че планира да пътува сам. Беше очаквал скандал, но момичето не отговори на очакванията му. Вместо това го прегърна и после се любиха без страст, но с огромна нежност.

Ако преживееха това безумно начинание, Тенака щеше да я вземе в сърцето и в дома си. Ако оцелееше? Той прецени шансовете си за успех като едно на стотици. Може би дори хиляди. Внезапно го сполетя неочаквана мисъл. Що за глупак беше? Той имаше Реня и богатство, което го чакаше във Вентрия. Защо да рискува всичко?

Обичаше ли Дренай? Знаеше, че не го обича, но в същото време не бе сигурен какви точно са чувствата му. Народът никога не го бе приел, дори като генерал на Дракона. А земята, макар и красива, не можеше да се мери със свирепия разкош на Степите. Какви тогава бяха чувствата му?

Смъртта на Илае го бе разтърсила, особено толкова скоро след унищожението на Дракона. Срамът, който чувстваше от това, че е изоставил приятелите си, се смеси с мъката от личната му загуба и по някакъв странен начин той виждаше смъртта и като наказание, че не бе изпълнил дълга си. Само смъртта на Ческа — и неговата собствена — можеха да отмият този срам. Но сега всичко беше различно.

Ананаис щеше да застане и сам, ако беше нужно, вярвайки на обещанието на Тенака, че ще се върне. А приятелството бе нещо многократно по-сигурно и много по-поддържащо от обичта към земята. Тенака Хан щеше да язди през най-дълбоките ями на ада и да изтърпи най-жестоките трудности под слънцето, за да изпълни обещанието си към Ананаис.

Той се обърна към планините Скода. Там скоро щеше да започне клането. Армията на Райван стоеше на наковалнята на историята, отправила предизвикателен взор нагоре към чука на Ческа.

Ананаис го изпроводи от града точно преди съмване и те спряха на хребета на един хълм.

— Внимавай, надирско псе такова!

— И ти, дренаецо. Грижи се за долините си!

— Сериозно, Тани, грижи се за себе си. Намери армията си и се върни бързо. Не ни остава много време. Очаквам да ни пратят делнохска армия, която да ни поразкървави преди основния удар.

Тенака кимна.

— Ще пробват от различни страни и ще ви порязват, за да ви изтощят. Използвай Тридесетте; те ще са безценни в предстоящите дни. Имаш ли място за втора база?

— Да, придвижваме провизии към една висока местност на юг от града. Там има два тесни прохода, които можем да удържим. Но ако ни отблъснат дотам, сме изгубени. Няма накъде да бягаме.

Стиснаха си ръцете и се прегърнаха.

— Искам да знаеш… — започна Тенака, но Ананаис го прекъсна.

— Зная, момче! Но трябва да се върнеш бързо. Можеш да разчиташ на Черната маска да удържи крепостта.

Тенака се ухили и потегли към Вагрийските равнини.

Шест дни нямаше и следа от вражеска дейност по източните граници на Скода. Бегълците прииждаха към планината и носеха със себе си истории за мъчения, глад и ужас. Тридесетте ги преглеждаха, доколкото можеха, и отпращаха онези, които считаха за лъжци, симпатизиращи на Ческа.