Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Стой! — извика треперлив глас и надирът присви очи.

Под отворения портал стоеше старец с ръждива ризница, който стискаше копие със скършен връх. Тенака спря коня си.

— Как е името ти, ездачо? — извика старецът.

— Аз съм Танцьора. Това е жена ми.

— Приятел или враг?

— Не сме заплаха за никой, който не ни заплашва.

— Тогава можете да влезете — отвърна старият войник. — Ганът казва, че няма проблем.

— Ти ли си ганът на Дрос Кортсуейн? — попита Тенака.

— Не. Това е ганът — каза старецът и посочи празното място до себе си. — Не виждаш ли?

— О, разбира се. Моля за извинение! Поздрави на командващия офицер.

Тенака прекоси портала и слезе от коня. Старецът докуцука до него. Изглеждаше над осемдесетгодишен и косата му бе рядка и тънка, провиснала около жълтия му череп като планинска мъгла. Лицето му беше изпито и под воднистите му очи бяха плъзнали сини сенки.

— Без коварство — предупреди го той. — Погледни укрепленията. Стрелците следят всяка ваша крачка.

Тенака вдигна поглед — стените бяха празни, ако се изключат няколко спящи гълъба.

— Много професионално — каза той. — Тук има ли храна?

— О, да. За онези, които са добре дошли.

— А ние добре дошли ли сме?

— Ганът казва, че приличаш на надир.

— Наистина е така, но имам честта да служа в армията на Дренай. Аз съм Тенака Хан от Дракона. Ще ме представиш ли на гана?

— Те са двама — каза старецът. — Това е Ган Орин — той е първият ган. Хогън е този на съгледвачите.

Тенака се поклони ниско.

— Чувал съм за Ган Орин. Поздравления за защитата на Дрос Делнох.

— Ганът казва, че сте добре дошли и можете да се присъедините към него в покоите му. Аз съм неговият помощник. Казвам се Сиал — Дън Сиал.

Старецът остави счупеното копие и тръгна към тъмната крепост. Тенака разхлаби каишите на седлото и остави коня си да се разхожда в търсене на трева. Реня го последва и двамата тръгнаха след Дън Сиал.

— Той е луд! — каза момичето. — Тук няма никого.

— Изглежда безобиден. И не може да няма храна. Предпочитам да запазя колкото се може повече от провизиите ни. Слушай — мъжете, за които говори, са първите ганове на Дрос Делнох, когато моят предшественик се е бил с Улрик. Орин и Хогън са били командирите, преди Рек да стане Бронзов граф. Играй играта му — това ще е милост към него.

В покоите на гана Сиал бе разположил маса за трима. В средата имаше кана червено вино, а в едно гърне над огъня къкреше яхния. С треперливи ръце старецът напълни чиниите им, каза молитва към Източника и се захвана да яде с дървена лъжица. Тенака опита яхнията; беше горчива, но не неприятна.

— Те до един са мъртви — каза Сиал. — Аз не съм луд — зная, че са мъртви, но въпреки това са тук.

— Ако ги виждаш, значи са тук — отвърна Реня.

— Не ми се подигравай, жено! Аз ги виждам и те ми разказват истории… Прекрасни истории. Простиха ми. Хората никога не ми простиха, но призраците са по-добри от хората. Те знаят повече. Знаят, че един мъж не може да е силен през цялото време. Знаят, че понякога просто не можеш да не избягаш. Простиха ми — казаха, че мога да бъда войник. Вярват ми и ме оставиха да се грижа за крепостта.

Внезапно Сиал примижа и стисна ребрата от дясната си страна. Реня погледна надолу и видя кръв, която се процеждаше през ризницата и капеше по пейката.

— Ранен си — каза тя.

— Няма нищо. Изобщо не го усещам. Сега съм добър войник — те ми го казват.

— Свали си ризницата — каза тихо Тенака.

— Не. На пост съм.

— Казах да я свалиш! — изтътна гласът на надира. — Нима аз не съм ган? Докато съм тук, ще има строга дисциплина!

— Да, господарю! — каза Сиал и се замота с древните каиши.

Реня му помогна и малко по малко успяха да свалят ризницата. Старецът не издаде звук. Гърбът му бе почервенял от белезите на камшик. Реня огледа долапите и чекмеджетата и накрая намери стара риза.

— Ще донеса вода — каза тя.

— Кой ти причини това, Сиал? — попита Тенака.

— Ездачи… вчера. Търсеха някого. — Очите на стареца проблеснаха. — Търсеха теб, надирски принце.

— Предполагам.

Реня се върна с медна купа, пълна с вода. Изми внимателно гърба на стареца, после разкъса ризата на ивици, с които да превърже най-лошите рани.

— Защо са те били? Нима са мислели, че знаеш къде съм?

— Не — каза Сиал натъжен. — Мисля, че просто им достави удоволствие. Призраците не можеха да сторят нищо. Но ми съчувстваха — казаха, че съм го понесъл смело.

— Защо стоиш тук, Сиал? — попита Реня.