Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тя седна до огъня и протегна дългите си крака към пламъците.

— Колко тъжно — каза тихо. — Нима с приятелите си не можеш да бъдеш в покой?

— По-лесно е с непознати, защото те докосват живота ти само за миг. Няма да ги разочароваш, защото не им дължиш нищо и те не очакват нищо. Можеш да нараниш приятелите, тъй като те очакват всичко.

— Странни приятели си имал — отбеляза момичето.

Тенака разбърка яхнията с острието на кинжала си. Внезапно се почувства неприятно, усещаше, че по някакъв начин е изгубил контрола над разговора.

— Откъде идвате? — попита той.

— Мислех, че не те е грижа.

— Защо не каза нищо?

Очите ѝ се присвиха и тя извърна глава.

— Не исках да развалям концентрацията ти.

Това беше лъжа и двамата го знаеха, ала напрежението отслабна и тишината отново ги събра. Отвън бурята притихна и отмря. Преди ревеше, сега само стенеше.

Когато яхнията се сгъсти, Тенака добави овес, за да я подсили, а накрая и сол от малкия си запас.

— Мирише добре — каза Реня, надвесила се над огъня. — Какво е това месо?

— Най-вече от муле — отвърна той.

Отиде да вземе няколко дървени подноса от кухнята и когато се върна, Реня бе разбудила стареца и му помагаше да се изправи.

— Как се чувстваш? — попита Тенака.

— Ти воин ли си? — попита Аулин и в очите му се четеше страх.

— Да. Но няма защо да се боиш от мен.

— Надир?

— Наемник. Приготвих малко яхния.

— Не съм гладен.

— Все пак я изяж — нареди Тенака.

Старецът се наежи от авторитетния му тон, но после извърна очи и кимна. Наложи се Реня да го храни бавно, докато Тенака стоеше до огъня. Това бе разхищение на храна, защото старецът умираше. И все пак той не съжаляваше за нея. Не можеше да разбере защо.

Когато храната свърши, Реня събра подносите и тенджерата.

— Дядо ми иска да говори с теб — каза тя и излезе от стаята.

Тенака отиде до леглото и се загледа в умиращия мъж. Очите на Аулин бяха сиви и ярки от начеващата треска.

— Аз не съм силен — каза той. — Никога не съм бил. Провалих всички, които някога са ми вярвали. Освен Реня… Нея никога не предадох. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна Тенака. Защо слабите хора винаги имаха нужда от изповеди?

— Ще я пазиш ли?

— Не.

— Мога да платя. — Аулин стисна ръката му. — Просто я отведи до Соуса. Градът е само на пет-шест дни път на юг.

— Ти не означаваш нищо за мен. Не ти дължа нищо. И не можеш да ми платиш достатъчно.

— Реня казва, че си бил от Дракона. Къде е чувството ти за чест?

— Погребано под пустинни пясъци. Изгубено в мъглите на времето. Не желая да говоря с теб, старче. Нямаш какво да ми кажеш.

— Моля те, слушай! — помоли Аулин. — Когато бях по-млад, служех на Съвета. Подкрепях Ческа, работих за победата му. Вярвах в него. Така че поне в някаква степен съм отговорен за неимоверния ужас, който той донесе на тази земя. Някога бях жрец на Източника. Животът ми беше в хармония. Сега умирам и вече не зная нищо. Но не мога да позволя Реня да бъде хваната от съчетаните. Не мога. Не виждаш ли? Целият ми живот е един голям провал — смъртта ми трябва да постигне нещо!

Тенака изтръгна ръка от хватката му и се изправи.

— Сега ти слушай — каза той. — Тук съм, за да убия Ческа. Не очаквам да надживея това дело, но нямам нито времето, нито желанието да поемам твоите отговорности. Искаш момичето да стигне до Соуса, нали? Тогава се възстанови. Използвай волята си.

Внезапно старецът се усмихна и напрежението и страхът изчезнаха от лицето му.

— Искаш да убиеш Ческа? — прошепна той. — Мога да ти дам нещо по-добро от това.

— По-добро? Какво би могло да бъде по-добро?

— Да го свалиш. Да унищожиш господството му.

— Убийството му ще постигне това.

— Да, наистина, но само за кратко, докато някой от генералите не му вземе властта в свои ръце. Мога да ти дам тайната, която ще унищожи империята му и ще освободи Дренай.

— Ако това ще е история за омагьосани мечове и мистични заклинания, не си губи времето. Чувал съм ги всичките.

— Не. Обещай ми да защитаваш Реня, докато стигне до Соуса.

— Ще помисля — каза Тенака.

Огънят отново умираше и той го подхрани с остатъците от подпалките, преди да излезе да потърси момичето. Тя седеше на масата в студената кухня.

— Не искам помощта ти — каза Реня, без да вдига поглед.

— Още не съм я предложил.

— Не ме е грижа, дори да ме отведат.

— Твърде млада си, за да не те е грижа — каза Тенака и коленичи пред нея. Повдигна брадичката ѝ. — Ще се погрижа да стигнеш жива и здрава в Соуса.