Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Объркан, той я хвана за ръката и се вгледа в очите ѝ.

— Какво ти става? Нима искаш да умреш?

— Не — отвърна тя разсеяно.

— Тогава защо стоеше така?

— Не зная. Ще тръгваме ли?

В черните ѝ като нощта очи се появиха сълзи и покапаха по бузите ѝ, ала бледото ѝ лице остана безизразно. Тенака протегна ръка и избърса една сълза.

— Моля те, не ме пипай — прошепна Реня.

— Слушай ме. Старецът искаше да живееш; беше го грижа за теб.

— Няма значение.

— За него имаше!

— А за теб има ли?

Въпросът го смрази, удари го почти физически. Той бързо премисли кой е верният отговор.

— Да, има.

Лъжата дойде лесно и едва когато я изговори, Тенака осъзна, че не е лъжа.

Реня се вгледа дълбоко в очите му, после кимна.

— Ще дойда с теб — каза накрая. — Но знай, че съм проклятие за всички, които ме обичат. Смъртта ме следва, защото изобщо не е трябвало да вкусвам от живота.

— Смъртта следва всеки и никога не се проваля — отвърна Тенака.

Тръгнаха заедно на юг, спирайки пред каменния дракон. Леденият дъжд жилеше хълбоците му и им придаваше вид на диамант. Дъхът на Тенака секна в гърлото му, когато се загледа в лицето — водата бе стигнала до разбитите зъби на горната устна, оформяйки нови зъби от блестящ лед, подновявайки величието му, възвръщайки силата му.

Той кимна, сякаш чул тихо послание.

— Красив е — каза Реня.

— Нещо повече — отвърна тихо Тенака. — Той е жив.

— Жив?

— Тук — каза той и докосна сърцето си. — И ме приветства у дома.

Продължиха да вървят на юг през целия ден. Тенака не говореше много, защото бе съсредоточен в откриването на пътеките в снега и бдеше за патрули. Нямаше как да знае дали четиримата войници са били единствените преследвачи, нито дали няма повече от една група, преследваща момичето.

По някакъв странен начин всъщност не го беше грижа. Налагаше бърз ход и рядко поглеждаше назад, за да види дали това затруднява Реня. Когато спираше, за да погледне хребетите или откритите пространства пред тях, тя винаги бе точно зад него.

Реня вървеше тихо, впила очи във високия воин, и бързо забеляза сигурността на движенията му и предпазливостта, с която избираше маршрута им. Отново и отново две сцени се появяваха в ума ѝ: голият танц в изоставената зала за тренировки и танцът на смъртта с войниците в снега. Едната сцена покриваше другата… сливаха се, размиваха се. Един и същи танц. Движенията бяха толкова гладки, почти като течност, докато той скачаше и се въртеше. Войниците бяха тромави и небалансирани в сравнение с него, като лентрийски кукли с оплетени конци.

А сега бяха мъртви. Дали имаха семейства? Вероятно. Дали бяха обичали децата си? Вероятно. Бяха излезли на площада изпълнени с увереност. Ала само за няколко ледени мига бяха умрели.

Защо?

Защото бяха избрали да танцуват с Тенака Хан.

Реня потрепери. Светлината отслабваше и дълги сенки се прокрадваха откъм дърветата.

Тенака избра място за огъня си до щръкнала скала, която щеше да ги пази от вятъра. Намираше се в долчинка, обградена от престарели дъбове, и огънят не се виждаше. Реня се присъедини към него, събра сухи съчки и ги натрупа внимателно. Обзе я усещане за нереалност.

„Целият свят трябва да е такъв — помисли си тя, — заледен и прочистен: всички растения спят в очакване на златното съвършенство на пролетта; злото умира под пречистващия лед.“

Ческа и неговите легиони от демони щяха да избледнеят като кошмарите от детството и радостта отново щеше да се върне при дренайците като дар на зората.

Тенака извади тенджерка от торбата си и я постави върху огъня. Гребеше шепи сняг и си сипваше вътре, докато тенджерата не се изпълни наполовина с топла вода. После изсипа щедро количество овес от малкото чувалче и добави сол. Реня го гледаше смълчана, впила поглед в скосените му виолетови очи. И отново, седнала край него до огъня, почувства покой.

— Защо си тук? — попита тя.

— За да убия Ческа — отвърна Тенака и разбърка кашата с дървена лъжица.

— Защо си тук? — повтори момичето.

Изминаха няколко мига, ала тя знаеше, че той не я е пренебрегнал, и зачака, наслаждавайки се на топлината и близостта.

— Нямам къде другаде да ида. Приятелите ми са мъртви. Жена ми… Нямам нищо. Истината е, че никога не съм имал… нищо.

— Имал си приятели… жена.

— Да. Не е лесно за обяснение. Някога във Вентрия, близо до мястото, където живеех, имаше един мъдрец. Често говорех с него за живота, любовта и приятелството. Той се шегуваше с мен и ме ядосваше. Говореше за глинени диаманти.