Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Погали лицето ѝ, възхищавайки се на меката кожа и изящната шия.

— Няма да те нараня, Реня — каза той. — Какъвто и да съм, каквито и срамни неща да съм вършил, никога не съм наранявал жена. Или дете. С мен си в безопасност… Тайните ти са в безопасност. Защото и аз знам какво е. И аз съм между два свята — наполовина надир, наполовина дренаец, и нищо изцяло. За теб е още по-зле. Но аз съм тук. Вярвай в мен.

След това се върна при огъня, копнеейки да може да каже тези думи, докато очите ѝ са отворени. Но знаеше, че няма да го стори. През целия си живот бе отварял сърцето си само пред една жена: Илае.

Прекрасната Илае, булката, която си бе купил на вентрийския пазар. Усмихна се при спомена. Две хиляди сребърника и я отведе у дома си, а тя отказа да сподели леглото му.

— Стига глупости — изрева той. — Ти си моя. Телом и духом! Платил съм за теб!

— Платил си за труп — отвърна тя. — Докосни ме и ще се самоубия. А после и теб.

— Ако опиташ в този ред, ще останеш разочарована — каза Тенака.

— Не ми се подигравай, варварино!

— Добре де. Какво да те правя? Да те препродам на някой вентриец?

— Ожени се за мен.

— И после, предполагам, ще ме обичаш и обожаваш?

— Не. Но ще спя с теб и ще се опитам да бъда добра компания.

— Как мога да откажа такава оферта? Робиня, която предлага на своя господар по-малко, отколкото е купил, на много по-висока цена. И защо ми е да го правя?

— А защо да не го направиш?

Две седмици по-късно те се ожениха и десетте години съвместен живот му донесоха радост. Тенака знаеше, че тя не го обича, но това нямаше значение. Той нямаше нужда да бъде обичан, нуждаеше се да обича . Илае беше видяла това у него от самото начало и безмилостно се беше възползвала. Тенака никога не ѝ позволи да научи, че той разбира играта, просто се отпусна, за да ѝ се наслаждава. Мъдрецът Киас се бе опитал да го предупреди:

— Даваш ѝ твърде много от себе си, приятелю. Изпълваш я с мечтите и надеждите си, с цялата си душа. Ако тя те напусне или предаде, какво ще ти остане?

— Нищо — отвърна той искрено.

— Ти си глупак, Тенака. Надявам се Илае да остане с теб.

— Ще остане.

Беше така сигурен. Ала не се бе спазарил със смъртта.

Тенака потрепери и се уви по-плътно в наметалото. Вятърът се усили.

Щеше да отведе момичето до Соуса, а после да се насочи към Дренан. Нямаше да му бъде трудно да открие Ческа, нито пък да го убие. Никой не беше толкова добре защитен, че наистина да бъде в безопасност. Не и ако убиецът е готов да умре. А Тенака беше повече от готов.

Той желаеше смъртта, копнееше безликата ѝ празнота и липсата на болка.

Ческа без съмнение вече бе узнал, че Тенака е потеглил. Писмото трябваше да стигне до него за не повече от месец, защото пътуваше по море до Машрапур, а оттам на североизток до Дренан.

— Надявам се, че ме сънуваш, Ческа. Надявам се да бродя сред кошмарите ти.

— Не знам за него — каза приглушен глас, — но бродиш сред моите.

Тенака се извъртя и скочи на крака, а мечът му проблесна във въздуха.

Пред него стоеше гигант с черна маска.

— Дошъл съм да те убия — каза мъжът и извади дългия си меч.

Тенака отстъпи от огъня, без да откъсва поглед от новодошлия. Умът му се прочисти, а тялото му се отпусна в гладката уверена плавност на битката.

Гигантът завъртя меча си и разпери широко ръце за по-добро равновесие. Тенака го разпозна и примигна.

— Ананаис? — попита той.

Мечът изсвистя към врата му, но той отблъсна удара и отскочи назад.

— Ананаис, наистина ли си ти? — попита отново.

Гигантът остана смълчан за момент.

— Да — каза накрая. — Аз съм. А сега се защитавай!

Тенака прибра меча в ножницата.

— Не мога да се бия с теб — каза той. — Не зная защо би искал смъртта ми.

Ананаис скочи напред, заби юмрук в главата му и го събори в снега.

— Защо? — извика той. — Не знаеш защо ! Погледни ме!

Мъжът свали рязко маската от лицето си и на треперливата светлина на огъня Тенака видя кошмар наяве. Ананаис нямаше лице, само изкривените белязани останки на някакви черти. Носът го нямаше, както и горната устна, а по останалата част на кожата пълзяха бели и червени белези. Само сините очи и ситно къдравата руса коса показваха, че това е човек.

— Богове на светлината! — прошепна Тенака. — Но аз не съм направил това… Дори не подозирах.

Ананаис пристъпи напред бавно и снижи върха на меча си, докосвайки врата на Тенака.

— Камъчето, което предизвика свлачището — каза гигантът, без да обяснява повече. — Знаеш какво имам предвид.