Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— О, Тенака, как само копнеех да кажеш нещо глупаво. Ти винаги си толкова прав. Толкова умен. Жена, да! Да, жена съм. И отгоре. Ако бях поискала, можех да убия онези четирима войници и сама. Силата ми не е по-малка от твоята, може би дори е по-голяма, и мога да се движа също толкова бързо. Знаеш какво представлявам: Съчетана! Аулин ме срещна в Дренан, където бях сакато момиче с изкривен гръбнак и непотребен крак. Дожаля му за мен и ме отнесе в Гробището, където използва машините по начина, по който е било предвидено да бъдат използвани. Излекува ме, сливайки ме с един от любимците на Ческа. Знаеш ли какво използва?

— Не — прошепна Тенака.

Тя скочи мълниеносно от падналия дънер. Той вдигна ръце, когато тя го удари, и падна в снега. Въздухът излетя от дробовете му. Само за секунди момичето го бе приковало към земята. Той опита да се пребори, но не можеше да помръдне.

— Сля ме с пантера — каза Реня.

— Можеше просто да ми кажеш, щях да повярвам — отвърна той. — Демонстрацията беше излишна.

— Не и за мен. Защото сега си ми в ръцете.

Той се ухили… изви гръб и се извъртя. Реня отлетя наляво с писък на изненада. Тенака скочи отгоре ѝ и прикова китките ѝ зад гърба.

— Аз рядко съм в нечии ръце, млада госпожице — каза той.

— Е? — попита тя, повдигайки вежда. — Какво ще правиш сега?

Лицето му почервеня и той не отговори. Нито помръдна. Можеше да усети топлината на тялото ѝ, да подуши аромата на кожата ѝ.

— Аз те обичам — каза Реня. — Наистина!

— Нямам време, не мога. Нямам бъдеще.

— И аз нямам. Какво е писано на един съчетан? Целуни ме.

— Не.

— Моля те!

Той не отговори. Не можеше. Устните им се докоснаха.

Катерача стоеше сред тълпата и наблюдаваше момичето, което връзваха на ко̀ла. Тя нито се бореше, нито викаше, в очите ѝ се четеше единствено презрение. Беше висока и светлокоса — не красива, но привлекателна. Докато трупаха подпалки в краката ѝ, стражите не вдигаха погледи и Катерача усети срама им.

Той изпитваше същото.

Офицерът се качи на дървената платформа до момичето и огледа тълпата. Почувства как мрачният им гняв го залива и изпита наслада. Те бяха безпомощни.

Малиф намести аленото си наметало и свали шлема си, полагайки го удобно в свивката на лакътя. Слънцето грееше и денят обещаваше да бъде чудесен. Наистина чудесен.

Той прочисти гърло.

— Тази жена е обвинена в подклаждане на размирици, вещерство, приготвяне на отрови и кражба. По всички обвинения е справедливо призната за виновна. Ала ако тук има някой, който желае да говори в нейна защита, нека го стори сега!

Очите му се стрелнаха вляво, където сред тълпата се появи някакво движение. Един по-млад мъж се опитваше да удържи стареца до себе си. В това нямаше тръпка!

Малиф посочи вдясно към един съчетан, облечен с червените и бронзови одежди на магистъра Силиус.

— Този слуга на закона е избран да защити решението на съда. Ако някой желае да защити момичето Валтая, нека първо види своя противник.

Катерача сграбчи ръката на Белдер.

— Не бъди глупак! — изсъска той. — Ще бъдеш убит; няма да го допусна.

— По-добре да умра, отколкото да гледам това — каза старият войник, но въпреки това спря да се бори и с изморена въздишка се обърна и си проправи път сред тълпата.

Катерача вдигна очи към момичето. Сивите ѝ очи се взираха в неговите и на лицето ѝ имаше усмивка без намек за подигравка.

— Съжалявам — оформи с устни той, но тя бе отместила поглед.

— Може ли да говоря? — попита Валтая с ясен и силен глас.

Малиф се обърна към нея.

— Законът гласи, че можеш, но нека в думите ти няма нищо размирно, или ще наредя да ти запушат устата.

— Приятели — започна тя, — съжалявам, че ви виждам тук днес. Смъртта няма значение, но липсата на щастие е по-ужасна от смърт. Познавам повечето от вас. И ви обичам до един. Моля ви, идете си оттук и ме запомнете такава, каквато сте ме познавали. Помнете смеха и отхвърлете този грозен момент от умовете си.

— Няма нужда от това, господарке! — извика някой.

Тълпата се раздели и един висок мъж, облечен в черно, пристъпи в откритото пространство пред кладата.

Валтая срещна ярките сини очи на мъжа. Лицето му бе скрито от маска, направена от блестяща черна кожа, и тя се зачуди дали е възможно мъж с толкова красиви очи да бъде екзекуторът.

— Кой си ти? — попита настоятелно Малиф.

Мъжът свали коженото си наметало и безгрижно го хвърли сред тълпата.

— Ти поиска шампион, нали?