Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тя се нуждаеше от него.

Но дали той се нуждаеше от нея?

Особено сега, когато му предстоеше всичко това?

Глупак такъв, каза си той, представяйки си живот с Реня в своя вентрийски дворец. Твърде късно е за това! Ти си човекът, слязъл от планината.

Тенака седна на един плосък камък и разтърка очи.

Какъв е смисълът на тази безнадеждна мисия, запита се той и изпита горчивина. Можеше да убие Ческа — не се съмняваше в това. Но какъв беше смисълът? Щеше ли да се промени светът от смъртта на един деспот?

Вероятно не. Но той вече бе поел по пътя.

— За какво мислиш? — попита Реня и се изкачи, за да седне до него. Уви ръка около кръста му и той разтвори наметалото си и го спусна над раменете ѝ.

— Просто сутрешни размисли — каза Тенака. — И се наслаждавах на гледката.

— Тук е красиво.

— Да. А сега е идеално.

— Кога ще се върне приятелят ти?

— Скоро.

— Безпокоиш ли се за него?

— Как разбра?

— По начина, по който му каза да не си навлича неприятности.

— Винаги се безпокоя за Ананаис. Той обича драматизма и вярва непоколебимо във физическите си умения. Би се изправил срещу цяла армия, убеден, че може да победи. И сигурно наистина може — ако армията е малка.

— Ти го харесваш много, нали?

— Обичам го.

— Не са много мъжете, които биха казали това — отвърна Реня. — Повечето биха добавили „като брат“. Приятно е. Отдавна ли го познаваш?

— От седемнадесетгодишен. Присъединих се към Дракона като кадет и скоро се сприятелихме.

— Защо искаше да се бие с теб?

— Всъщност не искаше. Ала животът е бил суров с него и той ме обвиняваше за това — поне отчасти. Преди много време той искаше да свали Ческа. И можеше да го направи. Но аз помогнах да го спрем.

— Не е лесно да се прости това — каза Реня.

— В ретроспекция не мога да не се съглася.

— Все още ли възнамеряваш да убиеш Ческа?

— Да.

— Дори и това да означава смъртта ти?

— Дори и тогава.

— Тогава накъде ще тръгнем сега? Към Дренан?

Тенака се обърна към нея и повдигна брадичката ѝ с ръка.

— Все още ли искаш да дойдеш с мен?

— Разбира се.

— Егоистично е, но се радвам — каза ѝ той.

Нечий писък наруши сутрешната тишина и ята птици се разлетяха от дърветата с писъци на паника. Тенака скочи на крака.

— Дойде оттам — извика Реня и посочи на североизток. Мечът на Тенака проблесна на светлината на слънцето и той се затича, следван от нея.

Зверски вой се смеси с писъците и Тенака забави ход.

— Това е съчетан — каза той, когато Реня го настигна.

— Какво ще правим?

— Проклятие! Чакай тук.

Той се затича напред и нагоре по нисък хълм и стигна до тясна поляна, обградена от покрити със сняг дъбове. В центъра ѝ, край основата на едно дърво, бе коленичил мъж с туника, покрита с кръв, и жестоко раздран крак. Пред него стоеше огромен съчетан.

Тенака извика, когато създанието скочи към мъжа, и звярът се извъртя, насочвайки кървавочервените си очи към него. Тенака знаеше, че се взира в очите на Смъртта, защото никой не можеше да застане срещу това чудовище и да оцелее. Реня дотича до него, стиснала кинжала пред себе си.

— Върни се обратно! — нареди ѝ Тенака.

Тя не му обърна внимание, а попита спокойно:

— И сега какво?

Звярът се издигна до пълния си ръст от над три метра и разпери ноктестите си лапи. Очевидно беше наполовина мечка.

— Бягайте! — извика раненият мъж. — Моля ви, оставете ме!

— Добър съвет — каза Реня.

Тенака не продума и звярът атакува, надавайки смразяващ кръвта рев, който проехтя сред дърветата. Тенака приклекна, впил виолетовите си очи в зашеметяващото създание, което се спускаше върху него.

Когато сянката го достигна, той скочи напред, надавайки надирски боен вик.

И съчетаният изчезна.

Тенака падна на снега и изпусна меча си. Претърколи се на крака и веднага се обърна към ранения мъж, който се бе изправил и се усмихваше. По синята му туника и тялото му нямаше и следа от нараняване.

— Какво става тук, по дяволите? — попита гневно Тенака.

Мъжът се разми и изчезна. Тенака се завъртя бързо към Реня, която стоеше ококорена до дървото.

— Някой ни направи на глупаци — каза Тенака и избърса снега от туниката си.

— Но защо? — попита момичето.

— Не зная. Да се махаме — гората изгуби магията си.

— Бяха толкова реални — каза Реня. — Мислех, че с нас е свършено. Дали бяха духове?

— Кой знае? Каквото и да са били, не оставиха следи, а аз нямам време за подобни мистерии.

— Но трябва да има причина — настоя тя. — Специално заради нас ли се разигра тази сцена?