Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тенака сви рамене, после ѝ помогна да се изкачи по стръмния склон към лагера им.

На около четиридесет мили от тях четирима мъже седяха мълчаливо в малка стая със затворени очи и отворени умове. После един по един отвориха очи и се облегнаха на столовете си с протягане, сякаш се събуждаха от дълбок сън.

Водачът им, мъжът, който се бе престорил на жертва в поляната, се изправи и отиде до тесния каменен прозорец. Погледът му се насочи към поляната долу.

— Какво мислите? — попита той, без да се оглежда.

Другите трима се спогледаха, после единият — набит нисък мъж с гъста руса брада — каза:

— Най-малкото е достоен. Не се поколеба да ти помогне.

— Това важно ли е? — попита водачът, все така загледан през прозореца.

— Смятам, че е.

— Кажи ми защо, Акуас.

— Той е мъж с мисия, но въпреки това е човечен. Беше готов да рискува живота си — не, да го захвърли, — вместо да остави друг човек да страда сам. Светлината го е докоснала.

— Ти какво мислиш, Балан?

— Твърде рано е за отсъждане. Може просто да е безразсъден — отвърна по-висок и по-слаб мъж с рошави тъмни къдрици.

— Катан?

Последният от четиримата бе много слаб, с дълго и аскетично лице, от което гледаха големи тъжни очи. Той се усмихна.

— Ако изборът беше оставен на мен, щях да кажа „да“. Той е достоен. Човек на Източника, макар и да не го знае.

— Значи сме — повече или по-малко — на едно мнение — каза водачът. — Мисля, че е време да говорим с Декадо.

— Но не трябва ли да сме по-сигурни, Ваше Преподобие? — попита Балан.

— Нищо в живота не е сигурно, синко. Освен обещанието за смърт.

Беше минал един час от вечерната камбана и улиците на Дренан бяха пусти. Необятният бял град тънеше в тишина. Луната в трета четвърт висеше в небето, а отражението ѝ блестеше по хилядите измити от дъжда павета на Улицата на стълбовете.

От сенките на една висока сграда излязоха шестима мъже с черни брони и тъмни шлемове, покриващи лицата им. Вървяха бързо и целеустремено към двореца, без да поглеждат настрани.

Двама съчетани, въоръжени с масивни брадви, препречиха пътя им и мъжете спряха. Шест чифта очи се впериха в зверовете. Внезапно те изреваха от болка и побягнаха.

Мъжете продължиха по пътя си. Иззад кепенците и тежките завеси на прозорците наоколо предпазливи очи следяха напредъка им и маршируващите усещаха погледите и любопитството, което се превръщаше в страх, когато ги разпознаваха.

Продължиха да вървят в тишината, докато не достигнаха портите, където зачакаха. След няколко секунди чуха стърженето на резето от другата страна и двете масивни врати се отвориха. Двама стражи сведоха глави, когато мъжете с черни брони влязоха в двора и оттам — в преддверието, озарено от факли и със стражи край стените. Всички очи ги избягваха. В отсрещния край две дъбови врати, обковани с бронз, се разтвориха и водачът вдигна ръка. Петимата му спътници спряха и се обърнаха, за да застанат пред вратите. Облечените им в черни ръкавици длани почиваха върху абаносовите дръжки на мечовете.

Водачът свали шлема си и влезе в стаята.

Както и очакваше, главният министър на Ческа — Еертик — беше сам зад писалището си. Той вдигна поглед и тъмните му очи с тежки клепачи се впиха в рицаря.

— Добре дошъл, Падаксес — каза той, гласът му звучеше сухо и с леко металически оттенък.

— Поздрави, съветнико — отвърна Падаксес и се усмихна.

Той беше висок мъж с четвъртито лице и очи, сиви като зимното небе. Имаше пълни чувствени устни, ала не беше красив. В чертите му имаше някаква странност — поквара, която не можеше лесно да се определи.

— Императорът се нуждае от услугите ти — каза Еертик.

Когато се изправи и заобиколи дъбовото писалище, тъмните му кадифени одежди изшумоляха. Падаксес отбеляза мислено звука, който му напомняше на змия, плъзгаща се сред тревата. Отново се усмихна.

— Аз винаги съм на разположение на императора.

— Той знае това, Падаксес, както знае колко цениш щедростта му. Има един човек, който иска да навреди на императора. Получихме сведения, че той се намира на север, и императорът иска да бъде заловен или убит.

— Тенака Хан — отвърна воинът.

Очите на Еертик се разшириха от изненада.

— Ти го познаваш?

— Очевидно.

— Мога ли да запитам откъде?

— Не можеш.

— Той е заплаха за империята — каза Еертик, прикривайки раздразнението си.

— От мига, в който изляза от този стая, той е ходещ труп. Знаеше ли, че Ананаис е с него?