Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Щастлив ли си, Декадо? — попита той сега.

Свещеникът се облегна назад и се обърна.

— Да, Ваше Преподобие.

— Не съжаляваш ли за нищо?

— Не.

— Имам новини за Дракона — каза абатът, наблюдавайки го внимателно. — Искаш ли да ги чуеш?

Свещеникът се замисли.

— Да, искам. Това грешно ли е?

— Не, Декадо, не е грешно. Те са били твои приятели.

Свещеникът не каза нищо повече, чакаше абата да заговори.

— Загинали са в ужасяваща битка със съчетаните на Ческа. Били са се смело, не са могли да се опълчат на мощта на зверовете.

Декадо кимна и се върна към работата си.

— Как се чувстваш?

— Много натъжен, Ваше Преподобие.

— Не всичките ти приятели са умрели. Тенака Хан и Ананаис са се върнали в Дренай и планират да убият Ческа — да прекратят ужасяващото му господство.

— Дано Източникът ги закриля — каза Декадо.

— Искаш ли да бъдеш с тях?

— Не, Ваше Преподобие.

Абатът кимна.

— Покажи ми градината си.

Свещеникът се изправи и двамата тръгнаха сред растенията. Накрая стигнаха до малката колиба, където живееше Декадо. Абатът я обиколи отвън.

— Удобно ли ти е тук?

— Да, Ваше Преподобие.

Абатът спря зад колибата, загледан в малкото храстче и единственото цвете, което растеше там.

— Какво е това?

— Мое е, Ваше Преподобие. Грешно ли съм постъпил?

— Как се сдоби с него?

— Намерих семе, което някой бе изхвърлил от горното ниво, и го засадих преди три години. Красиво растение е; обикновено разцъфтява много по-късно.

— Много време ли прекарваш с него?

— Когато мога, Ваше Преподобие. Помага ми да се отпусна.

— Ние имаме много рози на горните нива, Декадо. Но нито една с този цвят.

Розата беше бяла.

Два часа след съмване Ананаис се върна в лагера, водейки със себе си Валтая, Катерача и Белдер. Тенака ги гледаше как се приближават. Виждаше, че възрастният мъж е ветеран, който се движи предпазливо, с ръка на дръжката на меча. Жената бе висока, с добра фигура и ходеше близо до облечения в черно Ананаис. Тенака се ухили и поклати глава. Все така Златния, помисли си. Но младият мъж беше интересен. В него имаше нещо познато, ала той бе сигурен, че никога не са се срещали. Атлетичен и висок, с ясни очи и красиво лице, а в дългата му тъмна коса бе поставена черна метална диадема с опал в средата. Носеше зелено наметало и високи до прасеца ботуши. Туниката му беше от мека кожа. В ръка държеше къс меч. Тенака усети страха му.

Той излезе от сянката на дърветата, за да ги посрещне.

Катерача вдигна поглед, когато Тенака се появи. Искаше да изтича и да го прегърне, но удържа порива си. Приятелят му никога не би могъл да го разпознае. Надирският принц не се беше променил особено, ако се изключат няколко сиви косъма, проблясващи на слънцето. Виолетовите очи бяха все така пронизителни, стойката — все така неосъзнато арогантна.

— Не можеш да удържаш изненадващите си пориви, приятелю — каза Тенака.

— Така си е — отвърна Ананаис. — Но в торбата си имам закуска, а обясненията могат да почакат, докато се нахраня.

— Представянията обаче не могат — каза тихо Тенака.

— Катерача, Валтая и Белдер — каза гигантът, махайки към триото. След тези думи той мина край Тенака и се запъти към огъня.

— Добре дошли! — каза Тенака с неудобство и разпери ръце.

Катерача пристъпи напред.

— Присъствието ни в лагера ви е временно — каза той. — Твоят приятел помогна на Валтая и беше жизненоважно да напуснем града. Сега, когато тя е в безопасност, ще се върнем.

— Разбирам. Но елате да хапнете с нас преди това — предложи Тенака.

Тишината край огъня беше неприятна, но Ананаис не ѝ обърна внимание, а отнесе храната си до покрайнините на дърветата, седна с гръб към групата и свали маската си, за да може да се нахрани.

— Чувала съм много за теб, Тенака — каза Валтая.

Той се обърна към нея.

— Голяма част от приказките на хората не е истина.

— В центъра на подобни саги винаги има зрънце истина.

— Може би. Къде си чула тези истории?

— От Катерача — отвърна тя.

Тенака кимна и се обърна към младия мъж, който силно се бе изчервил.

— А ти къде ги чу, приятелю?

— Тук и там — отвърна Катерача.

— Аз бях войник. Нищо повече. Родословието е това, което ми донесе слава. Мога да назова мнозина по-добри с меча, по-добри ездачи, по-добри хора. Но те нямаха име, което да носят пред себе си като знаме.

— Твърде си скромен — каза Катерача.

— Не е въпрос на скромност. Аз съм наполовина надир от рода на Улрик и наполовина дренаец. Прадядо ми е бил Регнак, Бронзовия граф. И все пак не съм нито граф, нито хан.