Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Не знаех — отвърна Еертик, — но сега разбирам мистерията. Смятахме, че Ананаис е умрял от раните си. Тази информация ще представлява ли проблем за твоя орден?

— Не. Един, двама, десетима или стотина. Нищо не може да се изправи срещу моите тамплиери. Ще потеглим по изгрев-слънце.

— Мога ли да ти окажа някаква помощ?

— Да. Прати дете в Храма след два часа. Момиче под десет години. Има определени религиозни ритуали, които трябва да се спазят, за да мога да се свързвам със силата, която държи вселената.

— Ще бъде сторено.

— Сградите на храма се нуждаят от ремонт. Мислех да се пренеса в провинцията и да поръчам да построят нов храм — нещо по-голямо — каза Падаксес.

— И императорът това си мислеше — отвърна Еертик. — Ще приготвя някакви начални планове за когато се върнеш.

— Предай благодарностите ми на лорд Ческа.

— Непременно. Дано пътуването ти бъде бързо, а завръщането — радостно.

— Както Духът пожелае — отвърна Падаксес и отново си сложи черния шлем.

Абатът гледаше от високия прозорец на кулата си към горната градина, където двадесет и осем чираци бяха коленичили пред дърветата си. Въпреки сезона розите разцъфтяваха и ароматът им изпълваше въздуха.

Абатът затвори очи и духът му се понесе по вятъра. Той внимателно се спусна в градината, за да се спре при слабия Катан.

Умът на Катан се разтвори, за да го приеме, и абатът се присъедини към чирака, потичайки в нежните стръкчета на растението.

Розата ги приветства. Беше червена.

Абатът се отдръпна и един по един се сля с всеки от чираците. Само розата на Балан още не бе разцъфнала, ала пъпките бяха пълни и той изоставаше съвсем малко от другите.

Абатът се върна в тялото си във високата кула, отвори очи и вдиша дълбоко. Разтърка очите си и отиде до южния прозорец, откъдето се виждаше второто ниво и зеленчуковата градина.

Там бе коленичил в пръстта свещеник с мръсно кафяво расо. Абатът излезе от стаята, спусна се по кръглото стълбище и отвори вратата на долното ниво. Тръгна по добре почистената каменна пътека и слезе по каменните стълби към градината.

— Поздрави, братко — каза той.

Свещеникът вдигна поглед, после сведе глава.

— Поздрави, Ваше Преподобие.

Абатът седна на каменната пейка, разположена наблизо.

— Моля те, продължи работата си — каза той. — Не искам да те безпокоя.

Мъжът се върна към плевенето. Ръцете му бяха почернели от калта и ноктите бяха изпочупени.

Абатът се огледа. Градината бе толкова добре поддържана — сечивата бяха наострени и внимателно съхранявани, пътеките — излъскани и почистени от плевели.

Погледът му се насочи с умиление към свещеника. Мъжът се бе променил невероятно много от онзи ден преди пет години, когато влезе в манастира и обяви, че иска да стане монах. Тогава бе облечен с натруфена броня, а два къси меча висяха до бедрата му. В широкия колан, препасан през гърдите му, бяха втъкнати три кинжала.

— Защо искаш да служиш на Източника? — попита абатът тогава.

— Изморен съм от смърт — отвърна мъжът.

— Ти живееш, за да убиваш — каза абатът, загледан в мрачните очи на воина.

— Искам да се променя.

— Искаш да се скриеш?

— Не.

— Защо избра този манастир?

— Аз… се молих.

— Получи ли отговор?

— Не. Но се бях запътил на запад и след молитвата промених решението си и тръгнах на север. Където намерих вас.

— И мислиш, че това е било отговор?

— Не зная — отвърна воинът. — Отговор ли е?

— Знаеш ли кой е този орден?

— Не.

— Чираците тук са надарени отвъд способностите на други хора и имат сили, които не можеш да разбереш. Целият им живот е посветен на Източника. Какво можеш да предложиш ти?

— Само себе си. Живота си.

— Добре. Ще те взема. Но слушай какво ще ти кажа и го запомни. Ти няма да се срещаш с другите чираци. Няма да излизаш на горното ниво. Ще живееш долу, в колибата на градинаря. Ще оставиш оръжията си и никога вече няма да ги докоснеш. Задачите ти ще бъдат слугински, а подчинението ти — абсолютно. Няма да говориш с никого в нито един момент — позволено ти е единствено да отговаряш, когато аз се обърна към теб.

— Съгласен съм — каза воинът без колебание.

— Всеки следобед ще те обучавам и ще преценявам напредъка ти. Ако се провалиш по какъвто и да било начин, ще трябва да напуснеш манастира.

— Съгласен съм.

В продължение на пет години воинът се бе подчинявал безропотно и с минаването на сезоните абатът видя как мрачната сянка бавно напуска тъмните му очи. Обучението му напредваше добре, макар и да му беше невъзможно да овладее освобождаването на духа. Но във всички други отношения абатът беше доволен.