Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Ананаис придърпа стол от една маса и седна с гръб към тях. Вдигна внимателно маската си и отпи от виното. Валтая дойде до него и той бързо извърна глава, за да допие виното си. После постави маската обратно. Тя пресегна ръка и докосна дланта му.

— Благодаря ти за дара на живота — каза тя.

— За мен беше удоволствие, господарке.

— Белезите лоши ли са?

— Не съм виждал по-лоши.

— Зараснали ли са?

— Повече или по-малко. Единият под дясното ми око се отваря от време на време. Оправям се и така.

— Ще го излекувам.

— Не е необходимо.

— Но е дреболия. Искам да го направя за теб. Не бой се. Виждала съм белези и преди.

— Не и като тези, господарке. Под тази маска няма лице. Ала някога бях красив.

— Все още си красив — отвърна тя.

Сините му очи пламнаха и той се приведе напред, стиснал юмрук.

— Не ме прави на глупак, жено!

— Просто исках да кажа…

— Знам какво искаше — искаше да си учтива. Е, аз не се нуждая от учтивост. Или разбиране. Някога бях красив и се наслаждавах на това. Сега съм чудовище и съм се научил да живея с истината.

— А сега ти слушай — нареди Валтая и се приведе напред, подпряна на лакти. — Онова, което щях да кажа, е, че външният вид няма никакво значение за мен. Делата рисуват по-ясни картини от кожа, висяща от кости и сухожилия. Онова, което стори днес, беше красиво.

Ананаис се облегна в стола си и скръсти ръце пред широките си гърди.

— Съжалявам — каза той. — Прости ми.

Тя се засмя, после се пресегна и стисна ръката му.

— Нямам за какво да ти прощавам. Просто сега се познаваме малко по-добре.

— Защо искаха да те изгорят? — попита той, полагайки длан върху нейната. Топлината на кожата ѝ беше приятна.

Тя сви рамене.

— Занимавам се с билки и лекарства. И винаги казвам истината.

— Това обяснява обвиненията във вещерство и подбуждане на размирици. Ами кражбата?

— Взех един кон назаем. Разкажи ми за себе си.

— Няма много за казване. Аз съм воин, който търси война.

— Затова ли си се върнал в Дренай?

— Кой знае?

— Наистина ли имаш армия?

— Състои се от двама души. Но това е някакво начало.

— Виждам, че си оптимист. И приятелят ти ли се бие толкова добре?

— По-добре. Той е Тенака Хан.

— Надирският принц? Ханът на Сенките?

— Познаваш историята си.

— Отгледана съм в Дрос Делнох — каза Валтая и отпи от виното си. — Мислех, че е умрял заедно с останалите от Дракона.

— Мъже като Тенака не умират лесно.

— Значи ти трябва да си Ананаис. Златния?

— Някога имах тази чест.

— И за двама ви се носят легенди. Разправят как сте избили двадесет вагрийски бандити на сто мили от Соуса. И как по-късно сте обкръжили и унищожили голяма група робовладелци близо до Пурдол на изток.

— Не бяха двадесет, а само седем — и един от тях имаше треска. А робовладелците превъзхождахме числено, двама към един.

— А не сте ли спасили лентрийска принцеса от надирските племена, пътувайки стотици левги на север?

— Не, но често се чудя как точно се е зародила тази история. Всичко това е станало, преди да се родиш — откъде знаеш толкова много?

— Слушам Катерача. Той разказва прекрасни истории. Защо ме спаси днес?

— Що за въпрос е това? Нима не съм човекът, пропътувал стотици левги, за да спаси лентрийска принцеса?

— Аз не съм принцеса.

— А аз не съм герой.

— Изправи се срещу съчетан.

— Да. Но още след първия ми удар той умираше. В ръкавиците ми има отровни игли.

— При все това не са мнозина онези, които биха застанали срещу тези чудовища.

— Тенака щеше да го убие без ръкавиците. Той е вторият най-бърз воин, когото познавам.

— Вторият?

— Нима никога не си чувала за Декадо?

Тенака разпали огъня и коленичи до спящата Реня. Тя дишаше равномерно. Той докосна нежно лицето ѝ и я погали по бузата. После я остави и отиде до върха на близкия хребет. Загледа се над вълнистите хълмове и равнини на юг, докато изгревът пламтеше над Скейнските планини.

Гори, реки и дълги поляни се размиваха в далечната синя мараня, сякаш небето се бе разтопило, за да се слее със земята. На югозапад упоритата планина Скода пронизваше облаците с върхове като кинжали, червени като кръв и блестящи гордо.

Тенака потрепери и се уви в наметалото си. Лишена от човешки живот, земята бе красива.

Мислите му се отнесоха безцелно, но лицето на Реня постоянно се връщаше в тях.

Обичаше ли я? Можеше ли любовта да се роди с такава скорост, или това бе само страстта на един самотен мъж към дете на страданието?