Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тенака поклати глава и отново се умълча.

— Глинени диаманти? — попита тя.

— Няма значение. Разкажи ми за Аулин.

— Не зная какво е планирал да ти каже.

— Съгласен съм с това — отвърна той. — Просто ми разкажи за него.

Използвайки две клечки, Тенака вдигна тенджерата от пламъците и я постави на земята, за да изстине. Реня се наведе и добави свежи подпалки в огъня.

— Той беше мирен човек, жрец на Източника. Но също така беше и арканист и обожаваше да броди по земята в търсене на реликви на Предшествениците. Беше се прославил с уменията си. Каза ми, че когато Ческа се възкачил на власт, той го подкрепил, вярвайки на обещанията за по-добро бъдеще. Ала после започнал ужасът. И съчетаните…

— Ческа винаги си е падал по магията — отвърна Тенака.

— Познаваш ли го?

— Да. Продължавай.

— Аулин бил един от първите, които изследвали Гробището. Открил тайна врата под гората и машините, скрити там. Каза ми, че според изследванията му тези машини са били създадени, за да лекуват определени болести, от които са страдали Древните. Ала вместо да ги използват с тази цел, слугите на Ческа създали съчетаните. В началото били използвани само на арените, за да се разкъсват и да радват тълпите; но скоро започнали да се появяват и по улиците на Дренан, облечени в брони със символите на стражата на Ческа.

— Аулин винеше себе си за това и отпътува за Делнох, уж за да проучи Залата на Светлината под крепостта. Там обаче подкупи страж и се опита да избяга през Сатулските земи. Но после започна преследването и се видяхме принудени да бягаме на юг.

— Как се появяваш ти в историята? — попита той.

— Не попита за мен, а за Аулин.

— Сега питам.

— Може ли малко от кашата?

Той кимна, провери внимателно дали тенджерата е достатъчно изстинала и ѝ я подаде. Тя яде в мълчание и върна остатъка на Тенака. Воинът довърши яденето и се облегна на студената скала.

— Обгърната си в мистерия, жено. Но няма да я разбулвам. Светът би бил тъжно място без мистерии.

— Светът е тъжно място — отвърна Реня. — Пълно със смърт и ужас. Защо злото е толкова по-силно от любовта?

— Кой казва, че е така? — попита той.

— Ти не си живял сред дренайците. Мъже като Аулин са преследвани като престъпници; фермери биват избивани, защото не са успели да достигнат абсурдно висока реколта; арените са претъпкани с виещи тълпи, които се смеят, докато животни разкъсват жени и деца. Това е отвратително! Всичко е отвратително.

— Но ще отмине — каза Тенака нежно. — А сега е време за сън. — Той ѝ подаде ръка, но тя се отдръпна и тъмните ѝ очи внезапно се изпълниха със страх. — Няма да те нараня, но трябва да оставим огъня да изгасне. Ще споделяме топлина, нищо повече. Повярвай ми.

— Мога да спя и сама — каза тя.

— Добре.

Той извади одеялото и ѝ го подаде, после се уви в наметалото си, облегна глава на камъка и затвори очи. Реня се просна на студената земя и положи глава върху ръката си.

Когато огънят угасна, нощта стана още по-студена и започна да сковава крайниците ѝ. Тя се събуди, разтърсвана от тръпки, и се надигна, опитвайки се да втрие топлина в безчувствените си крака.

Тенака отвори очи и протегна ръка.

— Ела — каза той.

Реня отиде до него и той разтвори наметалото си, за да я увие. Придърпа я към гърдите си, после се покри с одеялото. Тя се сви в прегръдката му, все така разтреперана.

— К-к-кажи ми з-з-за г-глинените д-д-диаманти — каза Реня.

Тенака се усмихна.

— Мъдрецът се казваше Киас. Той твърдеше, че твърде много хора минават през живота си, без да спрат да се насладят на онова, което имат, и разказа за мъж, получил глинена делва от приятел. Приятелят казал: „Разгледай я, когато имаш време.“ Но това била най-обикновена глинена делва и мъжът я оставил настрана, за да продължи с живота си, използвайки времето си, за да трупа богатства. Един ден, когато остарял, той взел делвата и я отворил. Вътре имало огромен диамант.

— Не разбирам.

— Киас твърдеше, че животът е като тази глинена делва. Ако не го разгледаме внимателно и не го разберем, не можем да му се насладим.

— Понякога разбирането открадва радостта — прошепна Реня.

Той не отговори, а насочи поглед към нощното небе и далечните звезди. Момичето потъна в сън без сънища и главата ѝ се килна напред, размествайки вълнената качулка, която покриваше късо подстриганата ѝ коса. Тенака се пресегна, за да я вдигне отново, но се спря, когато дланта му докосна главата ѝ. Косата не беше късо подстригана — тя бе пораснала до предела си. Защото това не бе коса, а тъмна козина, мека и деликатна. Той внимателно придърпа качулката и затвори очи.