Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Сигурен ли си, че може да ти плати достатъчно?

— Той твърди, че може.

— Не те харесвам особено, Тенака Хан.

— Добре дошла сред мнозинството! — отвърна той.

После я остави и се върна в стаята при стареца. Засмя се и отиде до прозореца. Отвори го широко и пусна зимния въздух.

Пред него гората се простираше към белия безкрай.

Зад него старецът беше мъртъв.

Реня влезе в стаята, чула смеха му. Ръката на Аулин се бе изхлузила от леглото и кокалестите му пръсти сочеха към дървения под. Очите му бяха затворени, а лицето — спокойно.

Тя отиде до него и докосна нежно бузата му.

— Край на бягството, Аулин. Край на страха. Нека Източникът те отведе у дома!

После покри лицето му с одеялото.

— Сега задължението ти към него приключи — каза Реня на смълчания Тенака.

— Още не — отвърна той и затвори прозореца. — Той ми каза, че знае начин да прекрати господството на Ческа. Знаеш ли какво е имал предвид?

— Не.

Тя му обърна гръб и взе наметалото си, изпитала внезапна празнота в сърцето си. После се спря и дрехата падна от ръцете ѝ, докато гледаше умиращия огън. Поклати глава. Реалността се оттегли. За какво ѝ оставаше да живее?

За нищо.

За какво оставаше да я е грижа?

За нищо.

Коленичи до огъня и се вгледа в него, без да мига, докато ужасна болка не изпълни празнотата отвътре. Животът на Аулин беше за нея устойчива нишка, изтъкана от доброта, нежност и загриженост. Той никога не бе проявявал умишлена жестокост или злоба; никога алчност. Ала животът му бе приключил в изоставена казарма — преследван като животно, предаден от приятелите си и изгубил своя бог.

Тенака я гледаше без следа от емоция във виолетовите си очи. Той бе свикнал със смъртта. Тихо прибра нещата си в платнената раница и помогна на момичето да се изправи. Завърза наметалото ѝ, избута я внимателно през вратата и каза:

— Чакай тук.

Върна се до леглото и отметна одеялото от трупа. Очите на стареца се бяха отворили и той сякаш се взираше в него.

— Спи спокойно — прошепна Тенака. — Аз ще се погрижа за нея.

После затвори мъртвите очи и сгъна одеялото си.

Отвън въздухът беше свеж. Вятърът бе замрял и слънцето блестеше слабо в ясното небе. Тенака вдиша дълбоко и бавно.

— Сега всичко приключи — прошепна Реня.

Тенака се огледа.

Четирима воини бяха излезли сред дърветата и вървяха към тях с извадени мечове.

— Остави ме — каза тя.

— Замълчи.

Той освободи каишите на раницата си и я остави в снега, после отметна наметалото от раменете си, разкривайки меча и ловджийския си нож. Направи десет крачки напред и зачака воините, преценявайки всеки поотделно.

Те носеха червените и бронзови нагръдници на Делнох.

— Какво търсите? — попита Тенака, когато се приближиха.

Никой от тях не проговори, което доказа, че са ветерани, но се раздалечиха леко един от друг — готови да отвърнат на атаката му.

— Говорете, или императорът ще вземе главите ви! — каза Тенака.

Това ги спря и погледите им се стрелнаха към мъж с остри черти отляво; той пристъпи напред, в сините му очи имаше студ и ненавист.

— И откога един северен дивак използва името на императора като заплаха? — изсъска той.

Тенака се усмихна. Те бяха спрели и чакаха отговора му; бяха изгубили целеустремеността си.

— Може би трябва да обясня — каза той и пристъпи към мъжа, все така усмихнат. — Положението, значи, е такова…

Ръката му се стрелна напред и нагоре с протегнати пръсти и разби носа на мъжа. Тънкият хрущял се заби в мозъка и воинът се свлече без звук. Тенака се извъртя и скочи, а ботушът му се заби в гърлото на втори войник. Още преди да се е приземил, той извади ловджийския си нож. Стъпи на пръсти, превъртя се, парира удар с меч и заби острието във врата на противника си.

Четвъртият мъж тичаше към Реня с вдигнат меч. Тя стоеше неподвижно и го гледаше с безразличие.

Тенака запрати кинжала си и дръжката му удари войника в основата на шлема. Изгубил равновесие, мъжът падна в снега и изпусна меча си. Надигна се леко, но Тенака притича до него, хвърли се на гърба му и го събори отново. Шлемът на войника отхвърча, Тенака го сграбчи за косата, издърпа главата му назад и извъртя рязко брадичката му наляво. Вратът на мъжа се прекърши като сухо дърво.

Тенака се изправи, взе ножа си, почисти го и го прибра. Огледа площада, но го посрещна единствено тишина.

— Ние, надирите — прошепна и затвори очи.

— Ще тръгваме ли? — попита Реня.