Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Ала един ден бе пристигнал у дома, в града на палатките, и видя майка си застанала редом до Джонгир. Тя плачеше.

И той разбра.

Скочи от седлото и се поклони на хана, без да обръща внимание на майка си, както беше редно.

— Време е да си отидеш у дома — каза Джонгир.

Тенака не каза нищо, само кимна.

— Има място за теб в Дракона. Полага ти се по право, като син на граф. — Ханът, изглежда, изпитваше неудобство, защото не срещна спокойния поглед на Тенака. — Е, кажи нещо — сопна се той.

— Както желаеш, господарю, така да бъде.

— Няма ли да ме молиш да ти позволя да останеш?

— Ако поискаш, ще го сторя.

— Не желая нищо от теб.

— Тогава кога потеглям?

— Утре. Ще имаш ескорт — двадесетима ездачи, както подобава на внука ми.

— Оказваш ми голяма чест, господарю.

Ханът кимна, погледна за миг към Шилат и си тръгна. Шилат отметна платнището от входа и Тенака влезе в палатката, която споделяха. Тя го последва и когато се озоваха вътре, той се обърна към нея и я прегърна.

— О, Тани — прошепна тя през сълзи. — Какво още трябва да сториш?

— Може би в Дрос Делнох наистина ще си бъда у дома — каза той.

Ала надеждата умря в него още със затихването на думите, защото не беше глупак.

Тенака се събуди и чу как бурята съска отвън и блъска прозореца. Протегна се и погледна към огъня — беше изтлял до блещукащи въглени. Момичето спеше в стола, а дишането ѝ бе дълбоко и равно. Тенака стана и отиде до огъня, за да добави още подпалки. После внимателно раздуха пламъците. Провери стареца; цветът на кожата му не беше добър. Тенака сви рамене и излезе от стаята. Коридорът беше леден и дъските скърцаха под ботушите му. Той отиде до старата кухня и закрития кладенец; беше трудно да изпомпа водата, но упражнението му достави удоволствие и накрая го възнагради със свежа струя, която напълни дървената кофа. Той съблече тъмния си жакет и сивата вълнена риза и се изми. Водата беше ледена, но разбуди затоплената му от съня кожа.

Тенака свали и останалите си дрехи и се отправи към двора за упражнения отзад. Там се завъртя и отскочи, приземявайки се леко на крака — първо дясната ръка проряза въздуха, после лявата. Претърколи се на пода, изпъна гръб и скочи на крака.

Реня го наблюдаваше от сенките на коридора. Беше запленена от гледката. Той се движеше като танцьор, ала в същото време в сцената имаше нещо варварско: някакъв примитивен елемент, който бе едновременно смъртоносен и красив. Краката и ръцете му бяха оръжия, които се стрелваха, за да погубят невидими противници, ала лицето му беше спокойно и лишено от всякаква емоция.

Тя потрепери. Изпитваше копнеж да се оттегли в стаята му, но не можеше да помръдне. Кожата му изглеждаше с цвят на злато под слънцето, мека и топла, ала мускулите под нея се издуваха като сребърна стомана. Реня затвори очи и с препъване се запъти към спалнята, копнеейки никога да не го бе срещала.

Тенака отми потта от тялото си и бързо се облече. Беше гладен. Щом се върна в стаята си, веднага усети промяната в настроението. Реня отбягваше погледа му, докато седеше край стареца и галеше бялата му коса.

— Бурята утихва — каза Тенака.

— Да.

— Какво има?

— Нищо… но Аулин не диша добре. Дали ще се оправи, как мислиш?

Тенака отиде до нея и клекна до леглото. Стисна крехката китка на стареца, за да напипа пулса му. Беше слаб и неравен.

— Откога не е ял? — попита той.

— От два дни.

Тенака зарови в раницата си и извади малко сушено месо и чувалче с овес.

— Иска ми се да имах захар — каза той, — но и това трябва да свърши работа. Донеси вода и тенджера.

Реня излезе от стаята, без да продума. Тенака се усмихна. Ето какво било значи — беше го видяла да се упражнява и поради някаква причина това я бе разтревожило. Той поклати глава.

Момичето се върна, понесло желязна тенджера, пълна с вода.

— Излей половината — каза ѝ той.

Тя лисна вода на пода в коридора, а Тенака отнесе тенджерата до огъня и наряза в нея месото с кинжала си. После внимателно я постави над пламъците.

— Защо не каза нищо тази сутрин? — попита той, загледан в огъня.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Когато ме видя да се упражнявам?

— Не съм те видяла.

— Тогава откъде знаеше къде е тенджерата и откъде да вземеш вода? Не си минавала край мен през нощта.

— Кой си ти, че да ме разпитваш? — отвърна рязко Реня.

Тенака се обърна към нея.

— Аз съм странник. Няма нужда да ме лъжеш или да се преструваш. Само с приятели човек се нуждае от маски.