Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Това смущава ли те? — попита го тя.

— Не, защо?

— Ако те хванат с нас, и ти ще умреш.

— Значи няма да ме хванат с вас — отвърна той.

— Да ти кажа ли защо ни преследват? — попита Реня.

— Не. Това е вашият живот. Пътищата ни се пресякоха тук, но отново ще се разделят към различните ни съдби. Няма нужда да научаваме нещо един за друг.

— Защо? Нима се боиш, че ще започне да те е грижа?

Той обмисли внимателно въпроса, забелязвайки гнева в очите ѝ.

— Може би. Но основно се боя от слабостта, която следва грижата. Имам задача и нямам нужда от други проблеми в ума си. Не, това не е истина — аз не искам други проблеми в ума си.

— Това не е ли егоистично?

— Разбира се. Но помага за оцеляването.

— А то толкова ли е важно? — попита тя рязко.

— Трябва да е, иначе вие нямаше да бягате.

— Важно е за него — каза момичето и посочи стареца на леглото. — Не за мен.

— Той не може да избяга от смъртта — каза тихо Тенака. — Но пък има мистици, които твърдят, че след нея има рай.

— Той го вярва — отвърна тя с усмивка. — От това се бои.

Тенака поклати бавно глава, после потърка очи.

— Това ми идва в повече — каза и се усмихна насила. — Мисля, че сега ще спя.

Взе одеялото си, просна го на пода и легна на него, подпрял глава на торбата си.

— Ти си от Дракона, нали? — попита Реня.

— Как разбра? — попита той, подпирайки се на лакът.

— От начина, по който каза „моята стая“.

— Много наблюдателно. — Той отново се излегна и затвори очи.

— Аз съм Реня.

— Лека нощ, Реня.

— Ще ми кажеш ли името си?

Той помисли да откаже, прехвърляйки наум всички причини, поради които не биваше да ѝ го казва.

— Тенака Хан — рече накрая. И заспа.

Животът е фарс, помисли си Катерача, докато висеше на четиридесет стъпки над каменния двор. Под него един огромен съчетан душеше въздуха. Рошавата му глава се люлееше тежко на раменете, а ноктестите му пръсти стискаха дръжката на назъбения меч. Снегът се вихреше в ледени фурии и жилеше очите на Катерача.

— Много благодаря — прошепна той, премествайки погледа си към тъмните и натежали буреносни облаци.

Катерача беше религиозен мъж, който считаше боговете за група изкуфели старци — вечни създания, които си правеха безкрайни и безвкусни шеги с човечеството.

Под него съчетаният прибра меча си и се оттегли в мрака. Катерача си пое дълбоко дъх и се издърпа през перваза на прозореца, след което раздели двете кадифени завеси. Намираше се в малък кабинет, обзаведен с бюро, три дъбови стола, няколко ковчежета и редица рафтове и поставки за свитъци. Стаята беше подредена — почти маниакално, помисли си Катерача, забелязвайки трите писалки, поставени изрядно на една линия в центъра на бюрото. Но той и не очакваше нищо друго от магистъра Силиус.

Дълго посребрено огледало с махагонова рамка висеше на стената срещу бюрото. Катерача се приближи до него и се изправи, изпъвайки рамене. Черната маска, тъмната туника и черните панталони му придаваха зловещ вид. Той извади кинжала си и приклекна в бойна стойка. Ефектът беше смразяващ.

— Идеално — каза той на отражението си. — Не бих искал да те срещам в тъмна уличка! — Прибра кинжала и отиде до вратата, повдигна внимателно желязното резе и я открехна.

От другата страна имаше тесен каменен коридор и четири врати — две отляво и две отдясно. Катерача се прокрадна безшумно до втората стая вляво и бавно вдигна резето. Вратата се отвори без звук и той влезе вътре, опрял гръб в стената. Стаята беше топла, макар огънят в камината да гореше слабо. Бледо червено сияние озаряваше завесите около голямото легло. Катерача пристъпи към него, като спря само колкото да погледне дебелия Силиус и също толкова дебелата му любовница. Той лежеше по корем, а тя — по гръб; и двамата хъркаха.

„Защо се прокрадвам? — запита се Катерача. — Можех да нахлуя, биейки барабан.“ Сподави кикота си, намери ковчежето със скъпоценности в скритата под прозореца ниша и изсипа съдържанието му в черната ленена кесия на колана си. Пълната им стойност щеше да му позволи да живее в лукс пет години. Продадени на някой съмнителен търговец в южната част на града, както се налагаше, щяха да му осигурят едва три или шест месеца, ако не играеше хазарт. Помисли си да не залага, но това беше невъзможно. Три месеца, реши накрая.

Завърза кесията си, отстъпи назад в коридора и се обърна…

И се оказа очи в очи с някакъв слуга — висок изпит мъж с вълнена нощна риза.